Амстердам 2008 – част 4

Два дни определено не са достатъчни, за да разгледаш каквото и да е от Амстердам. Още повече, че докато се изнесем от Бакум, става обяд. Тъй като първия ден не бях видяла почти нищо от самия град, сега ми се иска да обиколя по-голяма част от центъра, парковете, да видя Цветния пазар, да посетя музея на Ане Франк и като цяло да усетя атмосферата. Макар да имаме уговорка да се видим по някое време с част от групата от конференцията, решавам да тръгна от начало сама.

Минавам по широка улица, която е превърната в бит пазар. От двете страни са разположени стотици сергии, където се продава всичко, което можеш да си представиш. Разстоянието между сергиите е запълнено с множество хора от различни раси и народности. Тук не може да се кара колело, така че се налага да го бутам.

След това минавам през Osterpark, а после и през Sarphati park. Всички паркове са изключително поддържани, със зелена тревичка и задължително езерце с патици. По поляните са налягали хора, събота следобяд е, правят си пикници и се припичат на слънце.

Минавам през площада, където се намират Rijksmuseum, Van Gogh Museum и Stedelijk Museum. В Амстердам има толкова много музеи, че е невъзможно да посетиш всички – музей на лалетата, музей на мадам Тюсо, на тревата, на модерното изкуство, морски музей, класическо холандско изкуство, исторически, археологически, на секса и на каквото още се сетиш.

Накрая стигам до Vondel park – най-големия парк в Амстердам. Атмосферата и тук е подобна – хора, разпънали одеала по тревата, велосипедите до тях, в казиното има сватба, под моста разни хора пушат трева. На открита сцена има концерт, спирам да послушам малко.

После започва да вали. Не силно, но е неприятно, защото нямам подходящи дрехи. Хората в парка не се трогват от дъжда, никой не хуква да се прибира, само се преместват под дърветата и продължават да пикникуват. Аз също се скривам под едно дърво и чакам да спре. Времето обаче напредва, а аз все още не съм видяла и половината от планираното. Като намалява малко, тръгвам към централната част на града.

Малко преди музея на Ане Франк, накъдето съм се запътила, ми се обаждат познатите от конференцията. Казвам им, че ще се чуем по-късно и точно в този момент ми пада батерията на телефона…

Оказва се, че пред музея има огромна опашка. Не ми се чка толкова и продължавам разходката. Минавам по търговската улица – много магазини, много хора и отново забранено за колела.

Малко по-късно съвсем случайно се озовавам на цветния пазар. Все още ръми леко, а започва и да се смрачава. Сергиите май скоро ще да започнат да затварят и се притеснявам, че няма да ми стигне времето. Все пак успявам да избера няколко магнитчета, лалета и платнена торбичка с надпис “This bag will take you higher”.

Връщам се до музея, опашката е намаляла вече и бързо успявам да вляза. Вътре е по-различно от колкото си го представях, защото няма никакви мебели. В стаите има проектори с филми, които разказват различни части от историята. Отново ми става много мъчно и дори се разплаквам. Спомням си колко бях впечатлена от дневника на Ане и колко ме промени тя. Опитвам се да направя една снимка за спомен, но охраната веднага ме скастря.

От музея излизам доста подтисната. Вече не зная какво да правя и къде да отида. Това, че нямам телефон ужасно ме тормози. Поне дъждът е спрял. Влизам в един специализиран магазин за халюциногенни вещества. Питам за гъби. Продавачът е много любезен, пита ме от къде съм и ми дава брошурка с продуктите. Оказва се, че гъбите са доста скъпи, продават се в порция най-малко за двама, а действието им продължава доста дълго. Освен това не е препоръчително да се изпробват самостоятелно, хубаво е да има някой, който да те наглежда, защото действието може да се прояви по различен начин. Решавам, че не е най-подходящия момент да правя подобно нещо и тихичко се изнизвам от магазина.

Иска ми се да видя квартала на Червените фенери по-тъмно, обаче така и не успявам да го открия. Пък и ме хваща мъничко страх да ходя сама там.

Решавам да се прибера, за да си заредя телефона и да мога да се свържа с компанията, но някъде по това време успявам да се изгубя. Улиците в централната част на Амстердам са доста оплетени и непоследователни. Дори и с карта ми е трудно да се ориентирам и се оказва, че се въртя в кръг. Непрекъснато излизам на площад Дам – сигурно поне три пъти, докато накрая си казвам да се взема в ръце и успявам да тръгна в правилната посока.

За лош късмет, когато пристигам се оказва, че в квартирата няма никого. Няма и как да се свържа, няма къде да си заредя телефона и ми остава единствено да чакам… Напразно се опитвам да си включа телефона и да извадя от там номера на някой от познатите, за да пробвам да звънна от някъде другаде…

За да оползотворя времето тръгвам да се разхождам из квартала. Намирам един единствен магазин, който работи, въпреки че все още е едва 10 часа. Купувам няколко пакета със стропвафели за подаръци. Цените са по-високи от колкото в магазина на летището… Явно хората си ценят труда.

После решавам да изпуша една трева като за последно. Купувам я от една малка будчица и сядам да я изпуша в едно паркче. Странно, но отнов нищо не се получава Е, определено не съм си представяла така последната вечер в Амстердам, но какво да се прави.

Накрая тръгвам да се прибирам по тихите улици с раздрънканото лилаво колело.

Необичаен град, необичайни преживявания. Определно не мога да кажа, че съм се чувствала като стандартна туристка… Не видях червените фенери, не се возих на корабче, не ядох смешни бисквити (а всички ме питаха това). За сметка на това мисля, че го видях и усетих по съвсем различен начин, от вътре някак, непредубедена, потопена презглава в атмосферата и дори леко надрусана от нея
И смятам, че си заслужаваше.

Първа част

Втора част

Трета част

Amy Mcdonald – This is the Life

Много приятна и мелодична песен. Особено ме кефи прозношението на Amy (шотландка е), както и гласа й. 

Oh the wind whistles down
The cold dark street tonight
And the people they were dancing to the music vibe
And the boys chase the girls with the curls in their hair
While the shy tormented youth sit way over there
And the songs they get louder
Each one better than before

And you’re singing the songs
Thinking this is the life
And you wake up in the morning and you’re head feels twice the size
Where you gonna go? Where you gonna go?
Where you gonna sleep tonight?

And you’re singing the songs
Thinking this is the life
And you wake up in the morning and you’re head feels twice the size
Where you gonna go? Where you gonna go?
Where you gonna sleep tonight?
Where you gonna sleep tonight?

So you’re heading down the road in your taxi for four
And you’re waiting outside Jimmy’s front door
But nobody’s in and nobody’s home ’til four
So you’re sitting there with nothing to do
Talking about Robert Riger and his motley crew
And where you’re gonna go and where you’re gonna sleep tonight

And you’re singing the songs
Thinking this is the life
And you wake up in the morning and you’re head feels twice the size
Where you gonna go? Where you gonna go?
Where you gonna sleep tonight?

Амстердам 2008 – част 3

На следващия ден пътувам за Бакум, където ще се проведе конференцията.
За мой най-голям срам се обърквам и не мога да намеря спирката. Уж съм сигурна, че съм на правилното място, a всичко изглежда различно. Въртя се в кръг. Един възрастен господин вижда, че се чудя с карта в ръка и без да съм го молила, решава, че трябва да ме упъти. Питам къде е спирката на 22, а той ми казва, че трябва да повървя 15 минути до там. За момент си мисля, че се шегува, защото съм сигурна, че не може да съм на повече от 2 минути от мястото. Тръгвам в обратната посока на тази, която ме упътва и в един момент ми проблясва къде се намирам – точно на гърба на спирката…

В Бакум ни посрещат организаторите на конференцията. Преди това един услужлив човечец отново се опитва да ни “упъти” или по-скоро да заблуди. Изобщо забелязвам, че тук хората си умират да упътват заблудени чужденци, но не винаги успяват. Не знам дали го правят нарочно.

От гарата на Бакум до хостела, където сме настанени, е половин час пеша. Организаторите са преценили, че е по-екологично да закарат само багажа ни с кола. Все пак трябва да даваме пример

Градчето е малко и спретнато. Тъй като се намира близо до морето се води морски курорт, но това по нищо не личи. Не знам дали е заради факта, че Северно море не е най-подходящото за плаж, но няма абсолютно никакви признаци за курорт. Няма заведения, няма сергии, няма огромни хотели, няма табели “свободни апартаменти”. Това е просто едно спокойно провинциално градче. Всички къщи са дву- или триетажни в типичния холандски стил. Улиците са поддържани и отново навсякъде има велоалеи. Пред къщите грижливо са оформени живи плетове и дървета подрязани в права линия. Тук-таме в дворовете има украшения от миди, което май е единственото нещо, което напомня за море.

Въпреки че отлично знам къде отиваме, тъй като има разлепени указания по целия път, отново няколко души се опитват да ни упътят. Накрая стигаме до приветлива двуетажна сграда с двор, по средата на който е разпъната голяма червена тента. Там ще се провеждат част от мероприятията. Младежи са насядали и налягали по тревата и се припичат на слънце. Интересно е, че дворът има вход за велосипеди и за автомобили, но не и за пешеходци.

Участниците продължават да пристигат, в двора са струпани купчина куфари и въобще кипи оживление. Регистрираме се и се настаняваме. Стаите са с по 8 легла на два етажа.

Конференцията започва. Впускаме се в едно петдневно приключение, в което почти не ни остава свободно време, а впечатленията са толкова много. Организаторите са ентусиазирани и вдъхновяващи. Облечени са съвсем обикновено, някои дори са боси. Всичко е много непринудено. Участниците са както изключително различни, така и еднакви в убеждението си, че искат и могат да направят нещо, за да променят света. Eнтусиазмът и въодушевлението са заразителни.

Сервират изключително само вегетарианска храна – интересно е, че картофи и ориз почти няма. Но пък има всякакви разнообразни зеленчуци – цвекло, зеле, нахут, тиквички, маруля, както и тофу разбира се. За закуска поднасят мюсли със соево мляко и тънички листчета кашкавал с няколко вида хляб – предимно пълнозърнест и ръжен.

Вечерите минават в обсъждане на случилото се през деня и в дискусии по всякакви теми от глобална значимост. В бара сервират само бира, освен това затварят в 12. Пренасяме се край огнището в другия край на двора, където палим огън. Някой неминуемо вади трева, която се завърта по кръга. Има и китара.

Едната от вечерите има културна програма – участниците от всяка държава представят по нещо типично. Друга вечер има филмови прожекции. После оставаме до късно в малката зала с пианото и пеем. На двора се чува китара.

Отиваме и до плажа с огромни пясъчни дюни, обрасли с трева. Пейзажът е различен от този в България, макар да съдържа същите компоненти. До плажа се стига по асфалтирана пътечка през гората. Отново нищо не напомня, че наблизо има море. По-скоро прилича на много голям парк. На плажа почти няма хора, макар че времето е слънчево и приятно. Освен това никой освен нашата групичка не се пече, а само се разхождат. Водата е мътна от водорасли, но иначе е чиста. Боклуци, разбира се, няма. Не съм си взела бански, защото не очаквах да е толкова топло. Въпреки това решавам, че такова нещо не се пропуска и влизам по бельо

Последният ден пътуваме за Хага, където представяме резултата от работата ни през тези дни. Групата ни е шумна и пъстра и привлича вниманието на костюмираните бизнесмени и политици. Предаваме декларацията на холандските представители, които ще я представят на европейските си колеги и оставаме с убеждението, че те наистина ще ни обърнат внимание…

< Първа част

< Втора част

Четвърта част >

Амстердам 2008 – част 2

Oт двете страни на площада има кокетни сгради с кафенета на приземните етажи, разположили масичките си върху тротоарите. Кафенетата тук са два вида – обикновени кафета (cafes) и coffee shops. Вторите са онези, в които продават трева, да. Личат си, но въпреки това втората вечер направих грешката да вляза в обикновено и да питам за трева и ме изгледаха с насмешка…

Докато чакам, на съседната пейка се настанява група младежи, единият свири на китара, а другите пеят на непознат за мен език. Не знам защо, но се чувствам едновременно свободна и леко притеснена, че съм on my own в този толкова чудат град, с необикновени навици и привички, един съвсем различен, свободен, толерантен град. Може би ме е страх, че е прекалено свободен, не съм свикнала с толкова много свобода.

Neumarkt е място за срещи, до колкото разбирам. Хората идват до тук с велосипеди от кварталите, в които живеят, и ги заключват някъде наоколо, където намерят свободно място. Използват всяко възможно местенце, където може да се закачи верига. Има много стоянки, но явно и те не достигат. Понякога се налага да си паркираш колелото ня няколко пресечки от центъра Веригите, с които ги заключват, са дебели и тежки. Казват, че много се краде и затова. Много се притеснявам, когато се налага да оставям колелото някъде, защото не е мое.

Пристигат А и приятеля й, оставяме колелата и тръгваме на кратка разходка. А работи и учи тук. Отиваме в едно кафене на няколко пресечки от Neumarkt. Сядаме на една тераса в изглед към река Амстел. А и приятелят и пият бяла бира с лимон – някаква много лека и светла местна бира, особено подходяща за лятото. Аз си поръчвам нещо по-тъмно – белгийска Chimay – страшно ми харесва. Оставам с впечаление, че в Холандия белгийската бира е повече на почит, сякаш я имат за по-луксозна. Иначе основно се предлага Хайнекен, Амстел и бяла бира. Когато по-късно опитах и местния Хайнекен, ми се видя, че няма почти никаква разлика от този, който пием в България.

Искам да опитам някой местен специалитет, но научавам, че холандската традиционна кухня е отчайващо скучна. В което успявам да се убедя и лично по-късно. Закусват тъничко листче жълто сирене с дупки (вид кашкавал по нашеснки) между две огромни филии хляб. Киселото зеле е на особена почит тук, само че не е точно като нашето, а доста по-малко кисело и леко блудкаво. Други често употребявани зеленчуци са картофите и червеното цвекло. От месните ястия популярни са едни малки кюфтенца, анречени bitterballen. Ядох страхотни печени ребърца със сос, но тов определено не е холаднско ястие. Иначе тук смятат и пържените картофи с кетчуп за традиционна кухня…

Имаме известно време преди да започне финала (на европейското), а на мен ми е любопитно да видя улицата на Червените фенери. Както разбирам, предстои голяма част от заведенията на тази улица да бъдат затворени. Докато е светло, атмосферата не се усеща толкова много, защото фенерите не са запалени. Въпреки това има прозорци на първите етажи на къщите, зад които стоят оскъдно облечени жени в различни предизвикателни пози. От време на време някой мъж си избира прозорче и влиза в къщата. Перденцата се спускат. Забранено е да се снима, но аз се правя, че снимам общ план на улицата, заедно с канала. Никой не ми прави забележка, което е хубаво

Минаваме през площад Дам – най-големия площад в Амстердам, където се намира Кралския дворец. По средата на площада е Националният паметник, на стълбите му, подобно на Piccadilly Circus в Лондон, са насядали много младежи с вид на туристи. Наоколо е доста мръсно. Въобще забелязвам, че туристическите забележителности са доста пострадали от нашествието на туристите. Местните хора сигурно ненавиждат централната част на града си.

Минаваме и през китайския квартал, който е типичен за всеки голям град от такъв тип. Тук естествено има много китайски ресторанти, магазини, дори храм.

Продължаваме по уличките край безкрайните канали и стигаме до Leidseplein. Тук е културната част на града – театри, кина, улични музиканти. За съжаление видяхме само един акордеонист, който свиреше ужасно фалшиво.

В едно вътрешно дворче, заобиколено от красиви старовремски сгради (не че тук всички не са такива) се намира и заведението, където ще гледаме мача. Наоколо са насядали групи испанци и германци. Като цяло финалът минава доста спокойно, а накрая няма изблици на радост или гняв.

Интересно е, че часът е вече 11pm, а все още е светло. През лятото слънцето залязва много късно тук. Тръгвам да се прибирам към Indische Buurt. Намира се на половин час път с колело от центъра. С автобус е в трета зона и струва 2.40 евро. Внимателно проверявам по картата от къде трябва да мина. Спирам на всяко кръстовище и се чудя как ли изглеждам от страни. Главните улици са широки и удивително, но нямат никакви дупки. В дясната част на всяко платно има велосипедна алея от червени плочки (а не боя, която се измива за един сезон). Там, където няма алеи, което е доста рядко, се кара по улицата. Велосипедистите, естествено, имат предимство пред всички. Забелязвам, че на места – предимно при по-малките вътрешни улички, тротоарите са по-широки от колкото самата улица.

Улиците тук като че ли са направени от друг тип асфалт – черен, лъскав и качествен. Не знам, но имам чувството, че в България използват някакъв долнопробен, сив и скапан асфалт, създаден нарочно да се надупчи след първия сняг. При всички случаи само по една снимка на асфалта на една улица можеш да кажеш дали се намира в Западна Европа или в България.

Карам по улиците на Амстердам и постепенно се смрачава все повече. Няма нито много коли, нито пешеходци или велосипедисти, въпреки сравнително ранния час. Не ми се прибира толкова рано и започвам да съжалявам, че не съм се уговорила с никого да излезем някъде.

В ума ми някак се промъква мисълта, че искам да пуша трева. Защо да изпускам възможността Спирам пред първия coffee shop, който ми се изпречва на пътя. Вътре е тъмно, задимено и се чувствам леко неловко. Без да се оглеждам, отивам направо на бара и питам чернокожата барманка за цигара. Каква цигара, пита ме тя – обикновена или трева. Тук на тревата казват weed, продават и хаш (хашиш). Вземам една дебеличка цигара в пластмасово прозрачно контейнерче, в долния край усукана, и се изнасям скорострелно. Някак ме преследва усещането, че правя нещо незаконно и се налага да се успокоявам, че всичко е нред. Като за капак, в момента, в който излизам от coffee shop-a, се задават двама полицаи. Разминавам се безпрепятствено с тях и вътрешно се смея на себе си.

Прибирам се в романтичната кооперация. фи пише диплоната си работа, така че решавам да не я безпокоя. Излизам на терасата и сядам на старото диванче. Вдишвам дълбоко и задържам, както си му е реда. Пушила съм и преди трева, но никога не ме е хващало. Не и по начина, по който съм виждала да хваща други хора. Първият път беше като студентка, но само две-три дръпвания. Нищо не се случи. Вторият път – пак така. Третият път с беше съвсем целенасочено – един приятел беше решил да ме напуши. Определено не успя, той самия се напуши ужасно много, а аз през цялото време си мислех, че се шегува и ми прави номер.

Седя си на терасата и чакам да се случи нещо особено. Е, не се случва. Главата ми се замайва леко, все едно съм пила малко повече алкохол, но само толкова. Нито ми е смешно, нито блажено отпуснато. Единственото по-необичайно, което забелязвам е, че в един момент ми изниква мисълта, че една стирка, която е подпряна на парапета, е стълба към небето. Бързо изгасям цигарата и се прибирам вътре, за да не ми мине някоя по-откачена мисъл.

На другия ден трябва да стана рано и да пътувам за Бакум, където е конференцията.

< Първа част

Трета част >

Четвърта част >

Амстердам 2008 – част 1

Всичко започва с едно кошмарно пътуване от Варна до София. Цяла нощ се опитвам да си намеря място, но така и не успявам. Трите части на Индиана Джоунс гърмят през цялото време над главата ми. В София пристигам безумно рано – в 4 без 15. От автогарата взимам такси до летището.

Летя от втори терминал. Имам електронен билет и не разполагам с международен паспорт, така че малко се притеснявам дали всичко ще е наред. Чеквам се само с лична карта и минавам в графата EU citizens. Проверката на багажа минава много бързо, после и митницата. Никой не ми иска абсолютно нищо друго. Все още не мога да осъзная факта, че е възможно да пресичаш граници само с лична карта…

В 5 без 10 вече съм в чакалнята. Чета си материалите, след малко пристига и С., с когото ще пътуваме заедно. Самолетът закъснява. Качваме се чак в 7 и половина.

Излитаме. Затягам колана, мъничко се притеснявам, отлепяме от земята. Снимам облаци през цялото време. Всъщност през половината. Другата половина поспивам малко, но имам чувството, че е само за миг. Полетът е много спокоен и удивително кратък.

Холандия отгоре. Подредени зелени карета с вятърни централи, после улици, сгради и канали.

Кацаме на Schiphol (чете се Схипхол, както научавам малко преди пътуването). Летището е огромно. За да си вземем багажа вървим 15 минути по забързани хоризонтални пътеки. Купуваме си карти на града и билети за влака до Централна гара и след още 15 минути сме в Амстердам!

До гарата за добре дошли ни посрещат група румънски улични музиканти с версия на “Кой не знае Дулсинея”. Гарата е много красива стара сграда с кули като катедрала. Лутам се известно време докато намеря спирката на 22 – толкова много спирки има около гарата. Двама души ме упътват на английски.

Първото ми впечатление от Амстердам са купчините колела, които са паркирани на всяко възможно място. Карат всякакви хора – млади, стари, официално облечени, с токчета, с кошове за деца, за кучета, за багаж.

В автобуса съобщават имената на спирките, има и светлинно табло. От начало се обърквам с произношението и ми се струва, че това, което пише, съвсем не е това, което произнасят. Малко по-късно всичко си идва на мястото – ej се чете ай, au – ой, ui – ау

Слизам на търсената спирка и след малко Ф. идва да ме посрещне. Тя живее на прекрасно място – на последния етаж на романтична кооперация, която няма нищо общо с нашенските. Стаите са боядисани в свежи цветове, има огромна тераса с чудати цветя и треви. Прилича на малък двор. Терасата гледа към вътрешен двор с много зеленина. Пеят птици. От отсрещната страна също има тераси, но те някак си не ме притесняват. Много е приятно да пиеш чай на старото диванче на припек…

Ф. веднага ми намира колело и мечтата ми да карам в Амстердам се сбъдва много бързо. Колелото е старичко и пораздрънкано, но ми пасва веднага, все едно само него съм карала. Тук велосипедите са предимно градски – с тънки гуми и извити ръкохватки, предимно старички, очукани, ожулени, но издръжливи. Велосипедистите изглеждат така все едно са се сраснали с колелата си, толкова уверени, с изправена стойка и интересни техники за качване и слизане. Всички карат доста бързо – все пак те не се разхождат, те отиват някъде. По алеите звънят постоянно със звънчетата. Колелата имат предимство и пред пешеходци, и пред автомобили. Карането в Амстердам е невероятно удобно, лесно и интуитивно. След 10 минути вече имам чувството, че съм го правила от както се помня. Това е обетования град на велосипедистите.

Отиваме до Tropenmuseum. Там се срещаме с Ж., Й, и С. Ж. и С. си вземат колела под наем и поемаме към Централна гара. От там с ферибот преминаваме в северната част на Амстердам. Интересно е, че фериботът е безплатен, защото мост, който да свързва двете части на града, няма. Освен пешеходци и велосипедисти, превозва и мотористи, както и малки автомобили.

Караме покрай един от каналите. Всичко наоколо е невероятно зелено, спокойно и чисто. И плоско като тепсия. Най-високата точка в Холандия е 300 м. Точно поради тази причина и велосипедът е станал толкова популярене. По поляните пасат коне и крави, а от време на време се виждат вятърни централи. Няма нито един боклук – найлонова торбичка или пластмасова опаковка.

Покрай канала има лодки и корабчета, в които живеят хора. Опънали са прането по мачтите и въжетата, извадили са люлеещи столове на палубите, припичат се на приятното следобедно слънце и разговарят.

Аз съм обзета от неудържима мания да снимам всички къщи, които попаднат пред погледа ми – толкова са спретнати и симпатични. Не е лесно да караш и да снимаш и тъй като спирам, се налага постоянно да догонвам спътниците си.

Стигаме до крайната си цел – посетителски център, който представя някои типични за холандската провинция неща. Край дъврената сграда са наредени огромно количество гумени ботуши. Сигурно провинцията не е толкова приветливо място, когато вали. Сред местните забележителности са вятърните мелници, правенето на торф с помощта на всеизвестните холандски обувки и една въртяща се карта на местността с означения на видовете растителност. За съжаление всичко е на холандски и не успявам да разбера много.

Сядаме на дървените пейки и хапваме ябълки и стропвафели. Стропвафелите са едни от най-популярните местни сладки – представляват две половинки пресовани вафлени трохи, слепени с карамелов сироп. Ужасно са вкусни и не съветвам никого да ги пробва, ако няма воля да се пребори с пристрастяването към тях. Продават ги и в България – виждала съм ги в Пикадили и в Била.

Яхваме отново велосипедите и се връщаме обратно в града. Всички останали се прибират, а аз съм жадна за още и още впечатления от този необикновен град. Отивам до площад Neumarkt, където се намира най-големия пазар за антикварни предмети и сувенири – нещо като нашия пред Александър Невски в София или синьото пазарче във Варна. Само че малко по-голям. Тъкмо го прибират – чевръсто хвърлят дървените греди, от които са сглобени сергиите, в камиони и след малко площадът е съвсем, съвсем празен. Само боклуците показват, че през деня тук е било пълно с туристи.

Сядам на една пейка от тъмен мрамор и се оглеждам наоколо…

Втора част >

Трета част >

Четвърта част >

Есенни фрагменти

Дълго и тихо пътуване в тъмното
светлата ивица
фаровете на автомобилите
завоите
тънкия сърп на луната

поляната, пейките
усмивките, смеха
ентусиазма

зелените борове стражи
завой след завой
100 километра и една свещ
тишината в селото
пожълтелите череши в дворовете на къщите
златната църква
приказните дървета от Шипченския проход
вихъра от листа пред колата

нощната разходка, тъмния път
светлината на челниците
ясното небе и звездите

ранното ставане
тишината
мириса на умиращи листа
меката слънчева светлина
сухите жълти треви
листата, които шумолят под краката ми
пъстрите жълти, червени, оранжеви дървета

топлото слънце на поляната
калинките на зелената трева
цветния, ярък шипков храст

и мекици с мармалад за закуска

Няколко причини, въпреки които няма да прослушам чалга

От известно време някак вече не е модерно да се възмущаваш от чалгата. Тя постепенно се превърна в поп-фолк, прокрадна се в ежедневието на повечето хора и се намести там, където най-малко очакваш да я срещнеш. Вече не е вярно, че само простаците слушат чалга – слушат и хора интелигентни и свестни… Чалгата успя да се маскира като още един стил музика и хората започнаха да твърдят, че я слушат просто защото им харесва и им носи положително настроение…

Въпреки това, за мен чалгата си остава символ на всичко, което презирам и намирам за просташко. Много хора са се учудвали, че не слушам такава музика или са ми казвали “Да бе, ама на две-три ракии ще прослушаш, всеки го прави.” Истината е, че на такава музика дори не мога да се напия…

А това са някои от най-тъпите причини, които са ми изтъквали, за да започна да слушам чалга:

1. Защото всички правят така.

Не мога да повярвам, че това може да е причина, за да направиш каквото и да е…

2. Защото вече ги дават по всички телевизии, даже и по bTV, Канал 1 и Нова, включително и по големите празници.

Не гледам телевизия.
Телевизията запълва празнотата в главите на повечето хора. Други просто се опитват да заглушат мислите, които не им изнася да приемат.

3. Поп-фолк звездите ги има и в лъскавите списания.

Толкова по-зле за тях. Списанията, имам предвид. Значи или не са били толкова лъскави, или вече не са толкова лъскави.

4. Чалгата вече не е това, което беше. Има много хубави и качествени песни, вкарват и модерни елементи. Мазните чалги от типа на “Доко, доко”, “Тигре, тигре” и “Радка пиратка” са отдавна в миналото, или ако ги има, се пускат само в най-долнопробните кръчми. Освен това певиците са много способни и талантливи, защо се вторачваме само в устните и в циците им.

Ами защото те затова са направени – да се вторачват в тях…

Колкото и полирана, шлифована и лъскава да стане чалгата, никога няма да я приема, заради това, че в основата си винаги остава една и съща. Култура за масовата публика с много малко и еднообразно съдържание зад помпозната си същност. Ушите и очите се залъгват, душата се вълнува от на пръв поглед универсалното чувство – любов… Но всъщност от където и да го погледнеш, мотивите за човешките действия се свеждат само до простичките секс и пари. Сексът е пари, парите са секс.. Няма нужда да се усложняват нещата, нали?

Всичко е повърхностно, а текстовете са лесно смилаеми. Думите са ежедневни, лесно произносими, а римите са клишета. Не подтиква към размисъл, не отключва въображението. Не поставя абсолютно никакви въпроси…

Ама тя чалгата не претендирала за изтънченост всъщност, тя била само за разтоварване или забавление… Ами ако е така, аз имам други много по-добри идеи за разтоварване и забавление…

Не искам да обвинявам никого в нищо, но все пак – защо слушате чалга?

Кръгла купа със спомени

Лятото мина без да посетя нито един концерт или фестивал… Не че не ми се искаше, обаче… Лятото е толкова кратко и времето все не достига за всички места, които си си набелязал. Пък и като броиш дните от събота до събота… Цифром и словом лятото се състои от тринадесет съботи и недели… И две седмици отпуск…

Не, не че не пътувах. Даже пътувах и то доста много. Бях в Амстердам, Бакум, Мадара, Камчия, Хасково, Рила, Кара дере, Круша, Шкорпиловци, Говедарци, Смолян. Направо не усетих как мина времето…

Толкова много емоции и вдъхновения останаха неописани. Толкова исках да пиша за необикновените си приключения в Амстердам; за усещането да караш колело сам през нощта в един непознат град; да пушиш трева на терасата на една романтична кооперация; за плуването в Северно море; за нощта, в която вечеряхме на надвисналата скала на Мадара; за това как открихме как се правят най-вкусните печени картофи на жар; за аромата на току що сварената кайсиева ракия на баща ми; за Рилските езера, погледнати от там, от където съм мислила, че никога няма да стигна; за една много гореща и страстна нощ на палатка; за плажа от Черни до Бели нос и за сребърните блестящи скали; за бурното море на Шкорпиловци, което се успокои едва на сутринта, когато вече трябваше да си тръгваме; за ранната разходка по брега, докато всички още спяха; за дъжда; за червената луна и за звездите, които така и не се появиха… Така ми се искаше да опиша и да запазя тези спомени, както пазя миди, рапани и камъчета от местата, където съм била, в една кръгла стъклена купа…

А може би сега, точно сега, е момента да ги опиша. Есента приближава, колкото и да се надявам лятото да ни отпусне още няколко топли съботи и недели… Но човек има нужда и от спокойни моменти, за да се наслади на хубавите си спомени, да ги огледа с носталгична усмивка от всички страни, и след това да ги пусне в купата и да погледне напред.

Откраднатите нощи

Откраднатите нощи са безлунни,
в тях няма облаци, звезди, дори небе.
Такива нощи са извън пространството,
в тях времето престава да тече.

Откраднатите нощи са безшумни,
те пазят тихи стъпки и прошепнати слова.
В такива нощи всичко ти се струва истинско,
но нищо не остава след това.

Откраднатите нощи са безумни,
непокорни, откъснати насила от реалността.
Те идват от различни измерения
и си отиват тихичко на сутринта.

Децата на утрешния ден

Твоите деца не са твои деца.
Те са рожба на зова на живота към самия себе си.
Те идват на света чрез тебе, но са от тебе.
И въпреки, че са при теб, те не ти принадлежат.
Ти можеш да им предложиш любовта си,
но не и мислите си, защото те имат свои собствени.
Ти можеш да дадеш подслон на телата им,
но не и на душата им.
Защото тя обитава къщата на утрешния ден,
която не можеш да посетиш дори в мечтите си.
Ти можеш да се опиташ да бъдеш като тях,
но не се опитвай да ги направиш като себе си.
Защото живота не се връща назад
и не е спрял при вчерашния ден.

Халил Джубран