Моето раждане – секцио в Майчин дом – Варна

октомври 5, 2009

Диана се роди на 21 юли 2009 в 11:53 ч. Тежеше 3550 гр и беше дълга точно 51 см.

Днес, два месеца и половина след раждането, бременността ми се струва толкова далечна, все едно не съм била аз тази с големия корем и подутите крака. Тогава ми се струваше точно обратното – ужасно далечно ми се виждаше да държа в ръцете си едно малко, крехко същество, да го кърмя, да го приспивам, да сменям пелени и да мия наакано дупе…

Предисторията също е интересна и сигурно ще седна да опиша и нея, но сега идеята ми е да разкажа за раждането, часовете непосредствено преди и след него. Тъй като бях търсила информация за самия процес на раждането и ме интересуваха подробностите, дори най-баналните, а пък такива разкази рядко се срещаха, реших да  опиша абсолютно всичко, така както си го спомням, за да е в помощ на други като мен. Предупреждавам, че стана доста дълго 🙂

Още от четвъртия месец започнах да посещавам разни курсове и училища за бременни, където ни надъхаха, че естественото раждане е най-прекрасния първи подарък, който може да дадеш на бъдещото си бебе, а кърменето още от първия час е най-подходящото продължение. За съжаление, при мен се оказа, че естествено раждане не е препоръчително. При диоптър -4.5 и -6, офталмоложката ми искаше директно да ми предписва секцио. Аз обаче държах да мина и преглед за изследване на очните дъна, при което се оказа, че има опасност от отлепяне на ретините. Имаше възможност да се направи манипулация за заздравяване, но дори и тогава лекарите не даваха гаранция при напъването от едно нормално раждане. Не знам дали се отказах прекалено лесно, но реших, че дори и един процент риск, не си струва да се поема, когато става въпрос за зрението. Така че насрочихме дата 21.07 – точно една седмица преди термина ми.

Другият основен въпрос, по който трябваше да взема решение, беше за мястото на раждане. Във Варна има две държавни и една частна болница, като общото мнение, което се шири между хората е, че

–          в АГ са най-добрите специалисти, но е голяма мизерия, че само там има специализирана техника за новородените и ако се наложи някаква интервенция, се налага бебето да бъде преместено там.

–          В Окръжна също има добри специалисти, но няма техника и обстановката е малко по-добре от АГ.

–          В Майчин дом е най-хубаво, но скъпо и нямат нито специалисти, нито техника.

Аз ходех на платена консултация в Майчин дом при д-р Бейлерян и бях изключително доволна от отношение, обстановка и всичко. Веднъж посетих Окръжна болница по време на Отворените врати и разликата в обстановката ми се видя фрапираща. Освен това предпочетох да си платя официалната такса за раждането, вместо да давам пари под масата на тоя и оня с уговорки, както масово правиха повечето ми познати. Платеното раждане в АГ на ВИП етажа беше на същата цена както и в Майчин дом, само дето обстановката и отношението на лекарите не бих казала, че са същите. Доброто ми мнение за Майчин дом беше затвърдено и от курсовете за кърмене, които се провеждаха там. Болницата тогава беше в процес на акредитация като „Болница – приятел на бебето” и ме увериха, че ще ми помогнат да закърмя възможно най-рано и ще ми помогнат в процеса, така че окончателно взех решение да им се доверя.

На 20.07 ме извикаха за регистрация и изследвания. Процесът е доста дълъг и бюрократичен и по мое мнение, би могъл да се ускори, но да речем че това не е кой знае какъв проблем. Най-напред ми пуснаха контролни изследвания на кръв и урина. След това се качих в родилното отделение при приемащата сестра. Най-много време отне попълването на документите, след това аз само се подписах, като ми обясниха накратко какво подписвам. Направиха ми тестове за упойката, които отнемат около 20 минути, а след това запис на тонове. После ме изпратиха по живо по здраво, като ме предупредиха последното ми ядене да бъде на обяд, а вечерта – само кисело мляко или супичка, най-много солети. След 12 часа не биваше да приемам нищо повече, включиетлно и  вода. Трябваше да изпия и две пакетчета Дуфалак, но по този начин си спестих клизмата, което според мен е голям плюс по отношение процедурите в тази болница.

Вечерта отидохме с бъдещия татко за последно като семейна двойка да се разходим на Морска гара. Беше ми доста спокойно.

На другия ден ме викаха в 09:00 с багажчето, секциото беше планирано за 11:00. Бях си подготвила две нощници с копчета, два сутиена за кърмачки, три чифта памучни дълбоки гащи, заради разреза от секциото и лични принадлежности. Помпа и други неща свързани с кърменето не купих, само няколко подплънки за всеки случай. За бебето не искаха абсолютно нищо. Превръзки също казаха, че не е необходимо да нося, те осигуряват всичко. После се оказа, че в началото, докато тече обилно дават превръзки за родилки – едни огромни и дебели, тях ги ползвах първите два дни, а след това имаше едни обикновени, но без крилца, не особено удобни. Така че се наложи да помоля да ми донесат такива с крилца.

Заведоха ме в стаята (която всъщност беше реанимация) и ми сложиха система с физиологичен разтвор. По някое време дойде анестезиоложката – д-р Добрева, много разбрана и приятна жена, с която обсъдихме какъв вид упойка искам. Въпреки че повече исках спинална, тя все пак ми обясни предимствата и недостатъците и на двете. Общо взето разбрах, че при пълната има по-голяма опасност заради тръбата, която се вкарва в гърлото, докато при спиналната правилното поставяне изключва всякакви проблеми. Освен това след пълна упойка гърлото дращи и ти се кашля, а пък кашлянето след секцио причинява доста дискомфорт. Мен не ме притесняваше това, че ще съм будна по време на операцията, а от всичко най-много исках да чуя първото изплакване на бебето си.

След като изтече първата система, ми пуснаха втора, която изтече още по-бързо и скоро стана време да отивам в операционна. Приготвих си нещата, които щяха да ми трябват веднага след операцията, когато нямаше да мога да ставам – gsm, кутийката за лещи, шише с вода, отидох до тоалетната и се запътих към операционната. Държа да отбележа, че не ми сложиха катетър, което също е много голям плюс и спестяване на още едно неудобство.

Накараха ме да седна със свити колене и извит гръб и ми сложиха упойката. Много хора се тревожат от поставянето, но всъщност абсолютно нищо не се усеща, само леко боцване. След това легнах по гръб, с разперени ръце, поставиха ми някакви апарати за следене на кръвно и други параметри и метнаха чаршаф пред лицето ми. Анестезиоложката стоеше до мен и ме питаше как се чувствам. Аз усетих леко затопляне и боцкане на краката. Очаквах да спра да усещам каквото и да е и тогава да започне операцията, но няколко минути по-късно попитах и ми казаха, че вече са започнали. Нищичко не усещах. Предупредиха ме, че ще усетя леко стягане при дишане, защото упойката стига точно до под гърдите и да не се шашкам. Просто трябваше да дишам по-леко.

В един момент ме предупредиха, че вадят бебето. Усетих дърпане, някъде от вътре, но болка – не. В следващия момент чух плача на моето бебче. Съобщиха ми часа, мерките и ми го показаха – едно малко, мокро и дребно личице, синкаво бяло, това си спомням общо взето. Сълзите сами потекоха от очите ми. Питаха ме защо плача, добре ли ми е, а аз казах, че просто плача от щастие. След това отнесоха дребосъчето за почистване и повиване. Аз не си спомням дали ми казаха момче или момиче и си помислих да не се окаже в последния момент, че са сбъркали. Е, момиченце си беше 🙂

Продължиха да ми вливат физиологичен разтвор. По едно време усетих, че треперя. Казаха ми, че е нормално, защото разтвора е малко по-студен от температурата на тялото ми. Следващата банка я затоплиха, но май нямаше ефект. Започнах да се треса все повече и неконтролируемо. Не от страх, разбира се, просто нямаше какво да направя. Анестезиоложката продължаваше да ми говори и да ми задава разни въпроси, като каква ми е фамилията, колко съм висока и т.н., с цел явно да види дали съм адекватна. През това време лекарката и сестрите ме шиеха. Не коментираха какво правят, дори си приказваха с мен за разни неща, как ще кръстим бебето и т.н. Аз не усещах нищо друго, освен лекото боцкане по краката и стягането под гърдите.

Времето минаваше бавно, но не прекалено, само това треперене ми се искаше да спре вече, а пък то се усилваше. Най-накрая ми казаха, че са готови, бяха минали общо към 40 минути от началото на операцията и половин час от изплакването на Диана. Сестрите ме почистиха, като най-стряскащия за мен момент беше, че имах усещането, че краката ми са все още върху операционната маса, а пък ги видях във въздуха – все едно не бяха моите. Хем ме бяха предупредили за това. Преместиха ме върху носилка и по пътя обратно към реанимация помахах на таткото, който стоеше в другия край на коридора. Това беше някъде към 13 часа.

В реанимация имаше 5 или 6 легла, но този ден бях сама там. Това беше много. В момента, в който си заминаха всички сестри и санитарки, които се суетяха около мен, почувствах такова облекчение, че всичко е минало, напрежението се стовари от раменете ми и се разплаках неудържимо. Знаех, че всичко е наред, а не можех да спра. Когато пристъпът премина, първата ми работа беше да се обадя на таткото, а след това на майка ми. Успокоих ги, че всичко е наред и зачаках да ми донесат бебка. Все още бях под упойка и не си усещах краката, нищо не ме болеше.

Когато я донесоха, само я гледах от далеч и й говорех. Тя беше в малко стъклено легълце, само на няколко сантиметра от мен, но не можех да стана да я взема и да я гушна. По някое време мъничето се разплака и дойде една сестра да я вземе. Беше ми мъчно, че не мога да направя нищо.

Около два-три часа след операцията – може би към 15-16 ч. започнах да усещам малко по малко краката си – първо от към пръстите и все по-нагоре и нагоре. Когато усещането стигна до мястото на разреза, започна и болката. Бяха ме подготвили, че ще боли ужасно, но не бих казала, че е непоносимо. Мисля си, че може да изтърпя и доста повече, не че се натискам, де. 🙂 В 16:30 таткото дойде да ме види. Аз не бях много в кондиция, точно тогава ме болеше най-много. Поисках обезболяващо и ми сложиха ми нещо в системата, малко след това ме отпусна.

Опитвах се да си раздвижвам пръстите и ходилата, проверявах дали мога да мръдна. Всъщност докато не ме отпусна упойката изцяло, не можех, чак може би към 17:30-18:00 успях. Вече много ми се ходеше до тоалетна, повиках една сестра и й обясних какво ме мъчи. Тя взе, че ми донесе подлога… Беше доста неприятна ситуация, просто нямаше начин да го направя. Добре че в същия момент дойде старшата сестра и разпореди вече да ме раздвижват.

Беше някъде към 18:30. Донесоха легълцето с бебка. При първото ставане имах чувството, че вътрешностите ми ще се изсипят през разреза. Накараха ме да се хвана за легълцето и да го добутам до тоалетната. Първите крачки бяха доста трудни, но със стимула, който имах пред себе си, стиснах зъби и вървях напред, макар и превита надве. Измих се, помогнаха ми да се преобуя и след това се върнах пак с бебка до леглото. Казаха ми, че колкото повече се движа, толкова по-добре, макар че е доста трудно. Вече можех да пия и вода.

След това ни оставиха пак двете. Надвесих се над легълцето и най-после имах възможността да си я огледам хубаво. Беше една мъничка, безпомощна, облечена с огромни дрехи, с едни големи,  теменужено-сини очи и къдрава, тъмнокафява косица. Прелестна… Мисля, че тогава се влюбих в нея. 🙂

Реших, че вече е крайно време да си я закърмя и някак успях да я взема и да й дам да суче. Не че знаех как, но то няма много варианти. 🙂 А коластра имах още по време на бременността. Тя засука почти веднага, първо от едната, после от другата гърда. Като я махах, почваше да плаче и аз пак я връщах. Една сестра ми каза, че не бива да суче повече от 10-15 минути на гърда, но на курсовете ни бяха обяснили, че е добре да суче толкова колкото поиска и аз си я оставях докато пусне сама. Малко по-късно ме попитаха дали е засукала и казаха, че повече няма да й дават адаптирано мляко, което ми се видя странно. Забелязах и че в легълцето й имаше биберон, макар че по стандартите на Болниците приятели на бебето и двете неща не бива да се прилагат.

Вечерта реших, че е по-добре да я оставя при акушерките, за да мога да се съвзема поне малко. Всъщност не знам колко успях, защото стаята, където държат бебетата е точно до реанимация и през цялата нощ някое от бебетата плачеше. Биха ми и една инжекция течен аналгин, но пак си ме наболяваше. Спах на пресекулки по половин час. Най-неприятно ми беше, че не можех да се завъртя настрани, трябваше да лежа по гръб и се схванах много…

На сутринта, рано-рано ми донесоха Дидето и от тогава все си беше до мен, повече не съм я оставяла. Продължихме да се кърмим пак почти непрекъснато целия ден. Даже се бях притеснила дали е нормално, но малко по-късно се появи акушерката, която отговаряше за курсовете по кърмене и ме успокои, че правилно е захапала, че е добре да я оставям колкото пожелае, да си оставям гърдите намазани с коластра или Лансинох крем и на въздух. Въпреки това зърната доста ме наболяваха и се поразраниха. Много ценна помощ ми беше, че леглото може да се вдига с помощта на една ръчка и по този начин кърмех облегната в седнала позиция, а не полулегнала. Също така имах голяма полза от една допълнителна възглавница, която подлагах под бебето или под ръката, с която я държах, а през нощта я слагах между коленете си.

Тази сутрин си имах вече и компания в реанимацията. След като свърши операцията на съседката ми по легло, й дадоха бебето почти веднага, още беше повито с пелена. Подаваха й го както беше легнала, после й го връщаха в легълцето. На мен ми стана малко кофти, че предния ден не ми я бяха дали Дидето, но както и да е. Също и противеречивите съвети от различните акушерки ми се видяха объркващи – една казва дръж само 10-15 минути, друга – колкото иска…

Следобяда ме преместиха в двойна стая, но първата нощ отново бях сама. Което пак беше добре дошло за мен, защото се чудех как ще изкараме първата нощ двечките. Нощта мина сравнително добре. Вечерта помолих да ми покажат как се сменя памперс и се престраших за първи път да го сменя сама. Във всяка стая има мивка, памперси и дюшече,  а към легълцето слагат по една пелена, с която се бърше дупето на бебето след измиване. Показаха ми как да я измия и как да сложа памперса. Първият път много ме беше страх как да я хвана, как да я държа, но се справихме. Е, оказа се, че съм го сложила наобратно, но кой ти гледа 🙂 Третата вече Дидето успя да ми наака нощницата, та посред нощ се наложи да пера и нея и пелената. От тогава май си й остана този навик да ни нааква. 🙂

Относно грижата за бебетата има два варианта – да са през цялото време с майката, или пък да ги вземат за през нощта, ако на майката й е трудно сама. Аз предпочетох да си е с мен. Също така акушерките минават да питат дали бебето има нужда да му се смени памперса или нещо друго, но аз след втория ден сама се справях с тази задача. Към 9 часа сутринта ги вземаха за къпане, после ги връщаха за кърмене, едни такива чистички и с леко влажни косици.

Свиждането беше от 16:30 до 17:30 ч. През това време бебетата ги отнасяха в стаичката им, а след като посетителите си тръгнат, миеха пода и пускаха една анти-бактериална лампа.

Акушерките, сестрите, санитарките бяха изключително любезни, отзивчиви, усмихнати и мили. При всяко натискане на бутончето идваха и помагаха за каквото ги помолиш, без да се мръщят. Много ми хареса, че имаше една, която се обръщаше към пациентките с „мило”. Лоша дума или упрек за нещо не съм чула.

Визитацията минаваше към 10-10:30 ч. сутринта и към 20-20:30 ч. вечерта. Нямаше такива команди от рода на „сваляй гащите” или тем подобни. Ако бебето беше на ръце, търпеливо изчакваха да я оставя в легълцето и да се наместя обратно на моето легло.

Тъй като бях пуснала вече газове, нещо много важно, както се оказа, ми донесоха кисело мляко за закуска. Само дето от непрекъснатото кърмене, успях да го изям едва на обяд. Тогава пък ми донесоха крем супа. Вечерта – картофени кюфтета, на следващия ден – пиле фрикасе май и още нещо, не помня какво беше точно, а последния ден – вече можех да избирам от меню. Храната като цяло беше много хубава. Съквартирантката ми, обаче, нямаше късмет – на третия ден още не беше пуснала газове, а умираше от глад и корема й се беше подул. Наложи се да й сложат инжекция и чак тогава й дадоха да яде…

Д-р Бейлерян дойде да ме види и да ме посъветва за някои неща на третия ден. За кърмата ми каза да пия неограничено количество вода и сокове – по 3 л на ден. Мисля, че това доста помогна 🙂

Кърмата ми дойде вечерта на четвъртия ден. Аз до последно се чудех имам ли, нямам ли, но чух, че Дидето започна да преглъща. Питах една акушерка и тя като ми стисна ареолата, се засмя. Понеже Дидето сучеше хубаво през цялото време, гърдите ми не се напълниха, не ги усетих въобще напрегнати. Много добре си се напаснахме с нея.

Бебчето на съквартирантката ми обаче беше по-слабично и немощно и явно не успяваше да суче добре, нейните се напълниха и станаха огромни и твърди. Наложи й се да ползва помпа от болницата. Така че въпроса за помпата е спорен, не се знае ще ти трябва ли или не, но пък винаги може да ти донесат или дадат.

Аз бях в обикновена стая, но има и VIP отделение. VIP стаите са в отделен коридор, където е по-усамотено и спокойно. Иначе моята стая беше точно срещу родилна и се чуваха виковете на раждащите жени. След операцията VIP пациентките ги водят направо в стаята им, а не в реанимация, което си е доста голям плюс според мен, защото можеш да си починеш по-пълноценно. Освен това там можеш да имаш придружител, който да ти подава бебето по всяко време, а не както аз се мъчех с триста зора да ставам и да лягам. Но пък си мисля, че по този начин по-бързо се възстанових, само първите три дни е трудно, после вече малко по малко стават по-лесни движенията. Нямаше да е зле, ако имаше някакъв колан или нещо, за което да се хващаш, докато ставаш. Също обръщането от една страна на друга от начало ми беше доста трудно, придърпвах се за чаршафа и се гънех като червей 😉

От позицията, в която стоиш, за да кърмиш, ми се схванаха ужасно раменете и врата. Докато се усетя да използвам възглавници, вече беше прекалено късно, на втората сутрин като се събудих, сълзите сами се стичаха по бузите ми от болка. Обрах всички възглавници и одеала наоколо, но единственото, което облекчаваше, беше масаж. Само дето нямаше кой да ми го прави, освен по време на свиждането.

На четвъртия ден ми махнаха превръзката и ми казаха, че може да се изкъпя. Трябваше да почиствам раната с марля, напоена със спирт. Все още не можех да я видя, заради коремчето, което изглеждаше като в 6тия месец и си мислех, че разреза изглежда ужасно. По-късно, когато вече успях да го видя, се изненадах доста приятно – беше много равен и съвсем приличен, дълъг около 15 сантиметра.

Очаквах да ми тече много силно и да се изцапам, но като цяло се справих само с две нощници (спомням си, че една жена ми беше препоръчала да си взема 7!). Също така не се и потях особено, а пък понеже и кърмата ми си дойде съвсем нормално, нито ползвах подплънките, нито имах някаквуи течове. Само ходех по малка нужда изключително често, но явно наиситна съм задържала доста течности по време на бременността, защото оставих 10 кг в болницата.

Като съвет мога да кажа, че е много е хубаво да използваш всеки един момент за сън, когато бебето спи и когато не идват разни хора за всевъзможни неща в стаята. А такива идваха доста често – да ти мерят температурата, санитарките да изчистят стаята, детските акушерки да попитат как е бебето, после да вземат бебето за къпане, лекарите – на визитация, педиатър идва да ти каже как е наддало бебето за деня, носят храната, после отсервират, после имаше един период на почивка, после пак храна, пак отсервиране, пак детските акушерки, диетоложката идваше да назначава менюто за следващия ден, разни хора идваха с разни анкети, за болничния идваха да питат разни неща и т.н. и т.н.

Изписването беше на петия ден. На сутрешната визитация ми казаха, че всичко е наред и могат да ме изписват, след това дойде педиатърката и каза, че и с бебето всичко е наред и ни пускат да си ходим. Обадих се на мъжа ми да идват да ме вземат, после извиках една сестра да облече Дидито с комплекта за изписване, който ми донесоха и слязохме с асансьора долу, където ме чакаха един куп приятели. Аз бях доста ошашавена, но малко по малко се поокопитих и успях да приема поздравленията.

Това е като цяло, не е малко, имам чувството, че доста неща съм пропуснала, но от кога се каня да го напиша този разказ 🙂 Като заключение мога да кажа, че съм изключително доволна от раждането си в Майчин дом и го препоръчвам с две ръце на всичките си познати. Смятам, че раждането е нещо уникално, което ти се случва толкова рядко в живота, така че е важно да си спокоен, да имаш подкрепа и усмихнати хора около себе си, за да го запомниш с най-добри чувства и да дадеш най-добрия възможен старт на детето си.

Моето малко съкровище

октомври 5, 2009

Какво се случва, когато някой си зареже блога за около 9 месеца? Ами случва се ето това прелестно нещо:

Диана се роди на 21.07 в 11:53 минути, тежеше 3550 грама и бе висока 51 см.

Амстердам 2008 – част 4

февруари 15, 2009

Два дни определено не са достатъчни, за да разгледаш каквото и да е от Амстердам. Още повече, че докато се изнесем от Бакум, става обяд. Тъй като първия ден не бях видяла почти нищо от самия град, сега ми се иска да обиколя по-голяма част от центъра, парковете, да видя Цветния пазар, да посетя музея на Ане Франк и като цяло да усетя атмосферата. Макар да имаме уговорка да се видим по някое време с част от групата от конференцията, решавам да тръгна от начало сама.

Минавам по широка улица, която е превърната в бит пазар. От двете страни са разположени стотици сергии, където се продава всичко, което можеш да си представиш. Разстоянието между сергиите е запълнено с множество хора от различни раси и народности. Тук не може да се кара колело, така че се налага да го бутам.

След това минавам през Osterpark, а после и през Sarphati park. Всички паркове са изключително поддържани, със зелена тревичка и задължително езерце с патици. По поляните са налягали хора, събота следобяд е, правят си пикници и се припичат на слънце.

Минавам през площада, където се намират Rijksmuseum, Van Gogh Museum и Stedelijk Museum. В Амстердам има толкова много музеи, че е невъзможно да посетиш всички – музей на лалетата, музей на мадам Тюсо, на тревата, на модерното изкуство, морски музей, класическо холандско изкуство, исторически, археологически, на секса и на каквото още се сетиш.

Накрая стигам до Vondel park – най-големия парк в Амстердам. Атмосферата и тук е подобна – хора, разпънали одеала по тревата, велосипедите до тях, в казиното има сватба, под моста разни хора пушат трева. На открита сцена има концерт, спирам да послушам малко.

После започва да вали. Не силно, но е неприятно, защото нямам подходящи дрехи. Хората в парка не се трогват от дъжда, никой не хуква да се прибира, само се преместват под дърветата и продължават да пикникуват. Аз също се скривам под едно дърво и чакам да спре. Времето обаче напредва, а аз все още не съм видяла и половината от планираното. Като намалява малко, тръгвам към централната част на града.

Малко преди музея на Ане Франк, накъдето съм се запътила, ми се обаждат познатите от конференцията. Казвам им, че ще се чуем по-късно и точно в този момент ми пада батерията на телефона…

Оказва се, че пред музея има огромна опашка. Не ми се чка толкова и продължавам разходката. Минавам по търговската улица – много магазини, много хора и отново забранено за колела.

Малко по-късно съвсем случайно се озовавам на цветния пазар. Все още ръми леко, а започва и да се смрачава. Сергиите май скоро ще да започнат да затварят и се притеснявам, че няма да ми стигне времето. Все пак успявам да избера няколко магнитчета, лалета и платнена торбичка с надпис „This bag will take you higher“.

Връщам се до музея, опашката е намаляла вече и бързо успявам да вляза. Вътре е по-различно от колкото си го представях, защото няма никакви мебели. В стаите има проектори с филми, които разказват различни части от историята. Отново ми става много мъчно и дори се разплаквам. Спомням си колко бях впечатлена от дневника на Ане и колко ме промени тя. Опитвам се да направя една снимка за спомен, но охраната веднага ме скастря.

От музея излизам доста подтисната. Вече не зная какво да правя и къде да отида. Това, че нямам телефон ужасно ме тормози. Поне дъждът е спрял. Влизам в един специализиран магазин за халюциногенни вещества. Питам за гъби. Продавачът е много любезен, пита ме от къде съм и ми дава брошурка с продуктите. Оказва се, че гъбите са доста скъпи, продават се в порция най-малко за двама, а действието им продължава доста дълго. Освен това не е препоръчително да се изпробват самостоятелно, хубаво е да има някой, който да те наглежда, защото действието може да се прояви по различен начин. Решавам, че не е най-подходящия момент да правя подобно нещо и тихичко се изнизвам от магазина.

Иска ми се да видя квартала на Червените фенери по-тъмно, обаче така и не успявам да го открия. Пък и ме хваща мъничко страх да ходя сама там.

Решавам да се прибера, за да си заредя телефона и да мога да се свържа с компанията, но някъде по това време успявам да се изгубя. Улиците в централната част на Амстердам са доста оплетени и непоследователни. Дори и с карта ми е трудно да се ориентирам и се оказва, че се въртя в кръг. Непрекъснато излизам на площад Дам – сигурно поне три пъти, докато накрая си казвам да се взема в ръце и успявам да тръгна в правилната посока.

За лош късмет, когато пристигам се оказва, че в квартирата няма никого. Няма и как да се свържа, няма къде да си заредя телефона и ми остава единствено да чакам… Напразно се опитвам да си включа телефона и да извадя от там номера на някой от познатите, за да пробвам да звънна от някъде другаде…

За да оползотворя времето тръгвам да се разхождам из квартала. Намирам един единствен магазин, който работи, въпреки че все още е едва 10 часа. Купувам няколко пакета със стропвафели за подаръци. Цените са по-високи от колкото в магазина на летището… Явно хората си ценят труда.

После решавам да изпуша една трева като за последно. Купувам я от една малка будчица и сядам да я изпуша в едно паркче. Странно, но отнов нищо не се получава 🙂 Е, определено не съм си представяла така последната вечер в Амстердам, но какво да се прави.

Накрая тръгвам да се прибирам по тихите улици с раздрънканото лилаво колело.

Необичаен град, необичайни преживявания. Определно не мога да кажа, че съм се чувствала като стандартна туристка… Не видях червените фенери, не се возих на корабче, не ядох смешни бисквити (а всички ме питаха това). За сметка на това мисля, че го видях и усетих по съвсем различен начин, от вътре някак, непредубедена, потопена презглава в атмосферата и дори леко надрусана от нея 🙂
И смятам, че си заслужаваше.

Първа част

Втора част

Трета част

Amy Mcdonald – This is the Life

януари 22, 2009

Много приятна и мелодична песен. Особено ме кефи прозношението на Amy (шотландка е), както и гласа й.

Oh the wind whistles down
The cold dark street tonight
And the people they were dancing to the music vibe
And the boys chase the girls with the curls in their hair
While the shy tormented youth sit way over there
And the songs they get louder
Each one better than before

And you’re singing the songs
Thinking this is the life
And you wake up in the morning and you’re head feels twice the size
Where you gonna go? Where you gonna go?
Where you gonna sleep tonight?

And you’re singing the songs
Thinking this is the life
And you wake up in the morning and you’re head feels twice the size
Where you gonna go? Where you gonna go?
Where you gonna sleep tonight?
Where you gonna sleep tonight?

So you’re heading down the road in your taxi for four
And you’re waiting outside Jimmy’s front door
But nobody’s in and nobody’s home ’til four
So you’re sitting there with nothing to do
Talking about Robert Riger and his motley crew
And where you’re gonna go and where you’re gonna sleep tonight

And you’re singing the songs
Thinking this is the life
And you wake up in the morning and you’re head feels twice the size
Where you gonna go? Where you gonna go?
Where you gonna sleep tonight?

Амстердам 2008 – част 3

януари 5, 2009

На следващия ден пътувам за Бакум, където ще се проведе конференцията.
За мой най-голям срам се обърквам и не мога да намеря спирката. Уж съм сигурна, че съм на правилното място, a всичко изглежда различно. Въртя се в кръг. Един възрастен господин вижда, че се чудя с карта в ръка и без да съм го молила, решава, че трябва да ме упъти. Питам къде е спирката на 22, а той ми казва, че трябва да повървя 15 минути до там. За момент си мисля, че се шегува, защото съм сигурна, че не може да съм на повече от 2 минути от мястото. Тръгвам в обратната посока на тази, която ме упътва и в един момент ми проблясва къде се намирам – точно на гърба на спирката…

В Бакум ни посрещат организаторите на конференцията. Преди това един услужлив човечец отново се опитва да ни „упъти“ или по-скоро да заблуди. Изобщо забелязвам, че тук хората си умират да упътват заблудени чужденци, но не винаги успяват. Не знам дали го правят нарочно.

От гарата на Бакум до хостела, където сме настанени, е половин час пеша. Организаторите са преценили, че е по-екологично да закарат само багажа ни с кола. Все пак трябва да даваме пример 🙂

Градчето е малко и спретнато. Тъй като се намира близо до морето се води морски курорт, но това по нищо не личи. Не знам дали е заради факта, че Северно море не е най-подходящото за плаж, но няма абсолютно никакви признаци за курорт. Няма заведения, няма сергии, няма огромни хотели, няма табели „свободни апартаменти“. Това е просто едно спокойно провинциално градче. Всички къщи са дву- или триетажни в типичния холандски стил. Улиците са поддържани и отново навсякъде има велоалеи. Пред къщите грижливо са оформени живи плетове и дървета подрязани в права линия. Тук-таме в дворовете има украшения от миди, което май е единственото нещо, което напомня за море.

Въпреки че отлично знам къде отиваме, тъй като има разлепени указания по целия път, отново няколко души се опитват да ни упътят. Накрая стигаме до приветлива двуетажна сграда с двор, по средата на който е разпъната голяма червена тента. Там ще се провеждат част от мероприятията. Младежи са насядали и налягали по тревата и се припичат на слънце. Интересно е, че дворът има вход за велосипеди и за автомобили, но не и за пешеходци.

Участниците продължават да пристигат, в двора са струпани купчина куфари и въобще кипи оживление. Регистрираме се и се настаняваме. Стаите са с по 8 легла на два етажа.

Конференцията започва. Впускаме се в едно петдневно приключение, в което почти не ни остава свободно време, а впечатленията са толкова много. Организаторите са ентусиазирани и вдъхновяващи. Облечени са съвсем обикновено, някои дори са боси. Всичко е много непринудено. Участниците са както изключително различни, така и еднакви в убеждението си, че искат и могат да направят нещо, за да променят света. Eнтусиазмът и въодушевлението са заразителни.

Сервират изключително само вегетарианска храна – интересно е, че картофи и ориз почти няма. Но пък има всякакви разнообразни зеленчуци – цвекло, зеле, нахут, тиквички, маруля, както и тофу разбира се. За закуска поднасят мюсли със соево мляко и тънички листчета кашкавал с няколко вида хляб – предимно пълнозърнест и ръжен.

Вечерите минават в обсъждане на случилото се през деня и в дискусии по всякакви теми от глобална значимост. В бара сервират само бира, освен това затварят в 12. Пренасяме се край огнището в другия край на двора, където палим огън. Някой неминуемо вади трева, която се завърта по кръга. Има и китара.

Едната от вечерите има културна програма – участниците от всяка държава представят по нещо типично. Друга вечер има филмови прожекции. После оставаме до късно в малката зала с пианото и пеем. На двора се чува китара.

Отиваме и до плажа с огромни пясъчни дюни, обрасли с трева. Пейзажът е различен от този в България, макар да съдържа същите компоненти. До плажа се стига по асфалтирана пътечка през гората. Отново нищо не напомня, че наблизо има море. По-скоро прилича на много голям парк. На плажа почти няма хора, макар че времето е слънчево и приятно. Освен това никой освен нашата групичка не се пече, а само се разхождат. Водата е мътна от водорасли, но иначе е чиста. Боклуци, разбира се, няма. Не съм си взела бански, защото не очаквах да е толкова топло. Въпреки това решавам, че такова нещо не се пропуска и влизам по бельо 🙂

Последният ден пътуваме за Хага, където представяме резултата от работата ни през тези дни. Групата ни е шумна и пъстра и привлича вниманието на костюмираните бизнесмени и политици. Предаваме декларацията на холандските представители, които ще я представят на европейските си колеги и оставаме с убеждението, че те наистина ще ни обърнат внимание…

< Първа част

< Втора част

Четвърта част >

Амстердам 2008 – част 2

декември 29, 2008

Oт двете страни на площада има кокетни сгради с кафенета на приземните етажи, разположили масичките си върху тротоарите. Кафенетата тук са два вида – обикновени кафета (cafes) и coffee shops. Вторите са онези, в които продават трева, да. Личат си, но въпреки това втората вечер направих грешката да вляза в обикновено и да питам за трева и ме изгледаха с насмешка…

Докато чакам, на съседната пейка се настанява група младежи, единият свири на китара, а другите пеят на непознат за мен език. Не знам защо, но се чувствам едновременно свободна и леко притеснена, че съм on my own в този толкова чудат град, с необикновени навици и привички, един съвсем различен, свободен, толерантен град. Може би ме е страх, че е прекалено свободен, не съм свикнала с толкова много свобода.

Neumarkt е място за срещи, до колкото разбирам. Хората идват до тук с велосипеди от кварталите, в които живеят, и ги заключват някъде наоколо, където намерят свободно място. Използват всяко възможно местенце, където може да се закачи верига. Има много стоянки, но явно и те не достигат. Понякога се налага да си паркираш колелото ня няколко пресечки от центъра 🙂 Веригите, с които ги заключват, са дебели и тежки. Казват, че много се краде и затова. Много се притеснявам, когато се налага да оставям колелото някъде, защото не е мое.

Пристигат А и приятеля й, оставяме колелата и тръгваме на кратка разходка. А работи и учи тук. Отиваме в едно кафене на няколко пресечки от Neumarkt. Сядаме на една тераса в изглед към река Амстел. А и приятелят и пият бяла бира с лимон – някаква много лека и светла местна бира, особено подходяща за лятото. Аз си поръчвам нещо по-тъмно – белгийска Chimay – страшно ми харесва. Оставам с впечаление, че в Холандия белгийската бира е повече на почит, сякаш я имат за по-луксозна. Иначе основно се предлага Хайнекен, Амстел и бяла бира. Когато по-късно опитах и местния Хайнекен, ми се видя, че няма почти никаква разлика от този, който пием в България.

Искам да опитам някой местен специалитет, но научавам, че холандската традиционна кухня е отчайващо скучна. В което успявам да се убедя и лично по-късно. Закусват тъничко листче жълто сирене с дупки (вид кашкавал по нашеснки) между две огромни филии хляб. Киселото зеле е на особена почит тук, само че не е точно като нашето, а доста по-малко кисело и леко блудкаво. Други често употребявани зеленчуци са картофите и червеното цвекло. От месните ястия популярни са едни малки кюфтенца, анречени bitterballen. Ядох страхотни печени ребърца със сос, но тов определено не е холаднско ястие. Иначе тук смятат и пържените картофи с кетчуп за традиционна кухня…

Имаме известно време преди да започне финала (на европейското), а на мен ми е любопитно да видя улицата на Червените фенери. Както разбирам, предстои голяма част от заведенията на тази улица да бъдат затворени. Докато е светло, атмосферата не се усеща толкова много, защото фенерите не са запалени. Въпреки това има прозорци на първите етажи на къщите, зад които стоят оскъдно облечени жени в различни предизвикателни пози. От време на време някой мъж си избира прозорче и влиза в къщата. Перденцата се спускат. Забранено е да се снима, но аз се правя, че снимам общ план на улицата, заедно с канала. Никой не ми прави забележка, което е хубаво 🙂

Минаваме през площад Дам – най-големия площад в Амстердам, където се намира Кралския дворец. По средата на площада е Националният паметник, на стълбите му, подобно на Piccadilly Circus в Лондон, са насядали много младежи с вид на туристи. Наоколо е доста мръсно. Въобще забелязвам, че туристическите забележителности са доста пострадали от нашествието на туристите. Местните хора сигурно ненавиждат централната част на града си.

Минаваме и през китайския квартал, който е типичен за всеки голям град от такъв тип. Тук естествено има много китайски ресторанти, магазини, дори храм.

Продължаваме по уличките край безкрайните канали и стигаме до Leidseplein. Тук е културната част на града – театри, кина, улични музиканти. За съжаление видяхме само един акордеонист, който свиреше ужасно фалшиво.

В едно вътрешно дворче, заобиколено от красиви старовремски сгради (не че тук всички не са такива) се намира и заведението, където ще гледаме мача. Наоколо са насядали групи испанци и германци. Като цяло финалът минава доста спокойно, а накрая няма изблици на радост или гняв.

Интересно е, че часът е вече 11pm, а все още е светло. През лятото слънцето залязва много късно тук. Тръгвам да се прибирам към Indische Buurt. Намира се на половин час път с колело от центъра. С автобус е в трета зона и струва 2.40 евро. Внимателно проверявам по картата от къде трябва да мина. Спирам на всяко кръстовище и се чудя как ли изглеждам от страни. Главните улици са широки и удивително, но нямат никакви дупки. В дясната част на всяко платно има велосипедна алея от червени плочки (а не боя, която се измива за един сезон). Там, където няма алеи, което е доста рядко, се кара по улицата. Велосипедистите, естествено, имат предимство пред всички. Забелязвам, че на места – предимно при по-малките вътрешни улички, тротоарите са по-широки от колкото самата улица.

Улиците тук като че ли са направени от друг тип асфалт – черен, лъскав и качествен. Не знам, но имам чувството, че в България използват някакъв долнопробен, сив и скапан асфалт, създаден нарочно да се надупчи след първия сняг. При всички случаи само по една снимка на асфалта на една улица можеш да кажеш дали се намира в Западна Европа или в България.

Карам по улиците на Амстердам и постепенно се смрачава все повече. Няма нито много коли, нито пешеходци или велосипедисти, въпреки сравнително ранния час. Не ми се прибира толкова рано и започвам да съжалявам, че не съм се уговорила с никого да излезем някъде.

В ума ми някак се промъква мисълта, че искам да пуша трева. Защо да изпускам възможността 🙂 Спирам пред първия coffee shop, който ми се изпречва на пътя. Вътре е тъмно, задимено и се чувствам леко неловко. Без да се оглеждам, отивам направо на бара и питам чернокожата барманка за цигара. Каква цигара, пита ме тя – обикновена или трева. Тук на тревата казват weed, продават и хаш (хашиш). Вземам една дебеличка цигара в пластмасово прозрачно контейнерче, в долния край усукана, и се изнасям скорострелно. Някак ме преследва усещането, че правя нещо незаконно и се налага да се успокоявам, че всичко е нред. Като за капак, в момента, в който излизам от coffee shop-a, се задават двама полицаи. Разминавам се безпрепятствено с тях и вътрешно се смея на себе си.

Прибирам се в романтичната кооперация. фи пише диплоната си работа, така че решавам да не я безпокоя. Излизам на терасата и сядам на старото диванче. Вдишвам дълбоко и задържам, както си му е реда. Пушила съм и преди трева, но никога не ме е хващало. Не и по начина, по който съм виждала да хваща други хора. Първият път беше като студентка, но само две-три дръпвания. Нищо не се случи. Вторият път – пак така. Третият път с беше съвсем целенасочено – един приятел беше решил да ме напуши. Определено не успя, той самия се напуши ужасно много, а аз през цялото време си мислех, че се шегува и ми прави номер.

Седя си на терасата и чакам да се случи нещо особено. Е, не се случва. Главата ми се замайва леко, все едно съм пила малко повече алкохол, но само толкова. Нито ми е смешно, нито блажено отпуснато. Единственото по-необичайно, което забелязвам е, че в един момент ми изниква мисълта, че една стирка, която е подпряна на парапета, е стълба към небето. Бързо изгасям цигарата и се прибирам вътре, за да не ми мине някоя по-откачена мисъл. 🙂

На другия ден трябва да стана рано и да пътувам за Бакум, където е конференцията.

< Първа част

Трета част >

Четвърта част >

Амстердам 2008 – част 1

декември 7, 2008

Всичко започва с едно кошмарно пътуване от Варна до София. Цяла нощ се опитвам да си намеря място, но така и не успявам. Трите части на Индиана Джоунс гърмят през цялото време над главата ми. В София пристигам безумно рано – в 4 без 15. От автогарата взимам такси до летището.

Летя от втори терминал. Имам електронен билет и не разполагам с международен паспорт, така че малко се притеснявам дали всичко ще е наред. Чеквам се само с лична карта и минавам в графата EU citizens. Проверката на багажа минава много бързо, после и митницата. Никой не ми иска абсолютно нищо друго. Все още не мога да осъзная факта, че е възможно да пресичаш граници само с лична карта…

В 5 без 10 вече съм в чакалнята. Чета си материалите, след малко пристига и С., с когото ще пътуваме заедно. Самолетът закъснява. Качваме се чак в 7 и половина.

Излитаме. Затягам колана, мъничко се притеснявам, отлепяме от земята. Снимам облаци през цялото време. Всъщност през половината. Другата половина поспивам малко, но имам чувството, че е само за миг. Полетът е много спокоен и удивително кратък.

Холандия отгоре. Подредени зелени карета с вятърни централи, после улици, сгради и канали.

Кацаме на Schiphol (чете се Схипхол, както научавам малко преди пътуването). Летището е огромно. За да си вземем багажа вървим 15 минути по забързани хоризонтални пътеки. Купуваме си карти на града и билети за влака до Централна гара и след още 15 минути сме в Амстердам!

До гарата за добре дошли ни посрещат група румънски улични музиканти с версия на „Кой не знае Дулсинея“. Гарата е много красива стара сграда с кули като катедрала. Лутам се известно време докато намеря спирката на 22 – толкова много спирки има около гарата. Двама души ме упътват на английски.

Първото ми впечатление от Амстердам са купчините колела, които са паркирани на всяко възможно място. Карат всякакви хора – млади, стари, официално облечени, с токчета, с кошове за деца, за кучета, за багаж.

В автобуса съобщават имената на спирките, има и светлинно табло. От начало се обърквам с произношението и ми се струва, че това, което пише, съвсем не е това, което произнасят. Малко по-късно всичко си идва на мястото – ej се чете ай, au – ой, ui – ау 🙂

Слизам на търсената спирка и след малко Ф. идва да ме посрещне. Тя живее на прекрасно място – на последния етаж на романтична кооперация, която няма нищо общо с нашенските. Стаите са боядисани в свежи цветове, има огромна тераса с чудати цветя и треви. Прилича на малък двор. Терасата гледа към вътрешен двор с много зеленина. Пеят птици. От отсрещната страна също има тераси, но те някак си не ме притесняват. Много е приятно да пиеш чай на старото диванче на припек…

Ф. веднага ми намира колело и мечтата ми да карам в Амстердам се сбъдва много бързо. Колелото е старичко и пораздрънкано, но ми пасва веднага, все едно само него съм карала. Тук велосипедите са предимно градски – с тънки гуми и извити ръкохватки, предимно старички, очукани, ожулени, но издръжливи. Велосипедистите изглеждат така все едно са се сраснали с колелата си, толкова уверени, с изправена стойка и интересни техники за качване и слизане. Всички карат доста бързо – все пак те не се разхождат, те отиват някъде. По алеите звънят постоянно със звънчетата. Колелата имат предимство и пред пешеходци, и пред автомобили. Карането в Амстердам е невероятно удобно, лесно и интуитивно. След 10 минути вече имам чувството, че съм го правила от както се помня. Това е обетования град на велосипедистите.

Отиваме до Tropenmuseum. Там се срещаме с Ж., Й, и С. Ж. и С. си вземат колела под наем и поемаме към Централна гара. От там с ферибот преминаваме в северната част на Амстердам. Интересно е, че фериботът е безплатен, защото мост, който да свързва двете части на града, няма. Освен пешеходци и велосипедисти, превозва и мотористи, както и малки автомобили.

Караме покрай един от каналите. Всичко наоколо е невероятно зелено, спокойно и чисто. И плоско като тепсия. Най-високата точка в Холандия е 300 м. Точно поради тази причина и велосипедът е станал толкова популярене. По поляните пасат коне и крави, а от време на време се виждат вятърни централи. Няма нито един боклук – найлонова торбичка или пластмасова опаковка.

Покрай канала има лодки и корабчета, в които живеят хора. Опънали са прането по мачтите и въжетата, извадили са люлеещи столове на палубите, припичат се на приятното следобедно слънце и разговарят.

Аз съм обзета от неудържима мания да снимам всички къщи, които попаднат пред погледа ми – толкова са спретнати и симпатични. Не е лесно да караш и да снимаш и тъй като спирам, се налага постоянно да догонвам спътниците си.

Стигаме до крайната си цел – посетителски център, който представя някои типични за холандската провинция неща. Край дъврената сграда са наредени огромно количество гумени ботуши. Сигурно провинцията не е толкова приветливо място, когато вали. Сред местните забележителности са вятърните мелници, правенето на торф с помощта на всеизвестните холандски обувки и една въртяща се карта на местността с означения на видовете растителност. За съжаление всичко е на холандски и не успявам да разбера много.

Сядаме на дървените пейки и хапваме ябълки и стропвафели. Стропвафелите са едни от най-популярните местни сладки – представляват две половинки пресовани вафлени трохи, слепени с карамелов сироп. Ужасно са вкусни и не съветвам никого да ги пробва, ако няма воля да се пребори с пристрастяването към тях. Продават ги и в България – виждала съм ги в Пикадили и в Била.

Яхваме отново велосипедите и се връщаме обратно в града. Всички останали се прибират, а аз съм жадна за още и още впечатления от този необикновен град. Отивам до площад Neumarkt, където се намира най-големия пазар за антикварни предмети и сувенири – нещо като нашия пред Александър Невски в София или синьото пазарче във Варна. Само че малко по-голям. Тъкмо го прибират – чевръсто хвърлят дървените греди, от които са сглобени сергиите, в камиони и след малко площадът е съвсем, съвсем празен. Само боклуците показват, че през деня тук е било пълно с туристи.

Сядам на една пейка от тъмен мрамор и се оглеждам наоколо…


Втора част >

Трета част >

Четвърта част >

Есенни фрагменти

ноември 5, 2008

Дълго и тихо пътуване в тъмното
светлата ивица
фаровете на автомобилите
завоите
тънкия сърп на луната

поляната, пейките
усмивките, смеха
ентусиазма

зелените борове стражи
завой след завой
100 километра и една свещ
тишината в селото
пожълтелите череши в дворовете на къщите
златната църква
приказните дървета от Шипченския проход
вихъра от листа пред колата

нощната разходка, тъмния път
светлината на челниците
ясното небе и звездите

ранното ставане
тишината
мириса на умиращи листа
меката слънчева светлина
сухите жълти треви
листата, които шумолят под краката ми
пъстрите жълти, червени, оранжеви дървета

топлото слънце на поляната
калинките на зелената трева
цветния, ярък шипков храст

и мекици с мармалад за закуска

Няколко причини, въпреки които няма да прослушам чалга

септември 8, 2008

От известно време някак вече не е модерно да се възмущаваш от чалгата. Тя постепенно се превърна в поп-фолк, прокрадна се в ежедневието на повечето хора и се намести там, където най-малко очакваш да я срещнеш. Вече не е вярно, че само простаците слушат чалга – слушат и хора интелигентни и свестни… Чалгата успя да се маскира като още един стил музика и хората започнаха да твърдят, че я слушат просто защото им харесва и им носи положително настроение…

Въпреки това, за мен чалгата си остава символ на всичко, което презирам и намирам за просташко. Много хора са се учудвали, че не слушам такава музика или са ми казвали „Да бе, ама на две-три ракии ще прослушаш, всеки го прави.“ Истината е, че на такава музика дори не мога да се напия…

А това са някои от най-тъпите причини, които са ми изтъквали, за да започна да слушам чалга:

1. Защото всички правят така.

Не мога да повярвам, че това може да е причина, за да направиш каквото и да е…

2. Защото вече ги дават по всички телевизии, даже и по bTV, Канал 1 и Нова, включително и по големите празници.

Не гледам телевизия.
Телевизията запълва празнотата в главите на повечето хора. Други просто се опитват да заглушат мислите, които не им изнася да приемат.

3. Поп-фолк звездите ги има и в лъскавите списания.

Толкова по-зле за тях. Списанията, имам предвид. Значи или не са били толкова лъскави, или вече не са толкова лъскави.

4. Чалгата вече не е това, което беше. Има много хубави и качествени песни, вкарват и модерни елементи. Мазните чалги от типа на „Доко, доко“, „Тигре, тигре“ и „Радка пиратка“ са отдавна в миналото, или ако ги има, се пускат само в най-долнопробните кръчми. Освен това певиците са много способни и талантливи, защо се вторачваме само в устните и в циците им.

Ами защото те затова са направени – да се вторачват в тях…

Колкото и полирана, шлифована и лъскава да стане чалгата, никога няма да я приема, заради това, че в основата си винаги остава една и съща. Култура за масовата публика с много малко и еднообразно съдържание зад помпозната си същност. Ушите и очите се залъгват, душата се вълнува от на пръв поглед универсалното чувство – любов… Но всъщност от където и да го погледнеш, мотивите за човешките действия се свеждат само до простичките секс и пари. Сексът е пари, парите са секс.. Няма нужда да се усложняват нещата, нали?

Всичко е повърхностно, а текстовете са лесно смилаеми. Думите са ежедневни, лесно произносими, а римите са клишета. Не подтиква към размисъл, не отключва въображението. Не поставя абсолютно никакви въпроси…

Ама тя чалгата не претендирала за изтънченост всъщност, тя била само за разтоварване или забавление… Ами ако е така, аз имам други много по-добри идеи за разтоварване и забавление…

Не искам да обвинявам никого в нищо, но все пак – защо слушате чалга?

Кръгла купа със спомени

септември 7, 2008

Лятото мина без да посетя нито един концерт или фестивал… Не че не ми се искаше, обаче… Лятото е толкова кратко и времето все не достига за всички места, които си си набелязал. Пък и като броиш дните от събота до събота… Цифром и словом лятото се състои от тринадесет съботи и недели… И две седмици отпуск…

Не, не че не пътувах. Даже пътувах и то доста много. Бях в Амстердам, Бакум, Мадара, Камчия, Хасково, Рила, Кара дере, Круша, Шкорпиловци, Говедарци, Смолян. Направо не усетих как мина времето…

Толкова много емоции и вдъхновения останаха неописани. Толкова исках да пиша за необикновените си приключения в Амстердам; за усещането да караш колело сам през нощта в един непознат град; да пушиш трева на терасата на една романтична кооперация; за плуването в Северно море; за нощта, в която вечеряхме на надвисналата скала на Мадара; за това как открихме как се правят най-вкусните печени картофи на жар; за аромата на току що сварената кайсиева ракия на баща ми; за Рилските езера, погледнати от там, от където съм мислила, че никога няма да стигна; за една много гореща и страстна нощ на палатка; за плажа от Черни до Бели нос и за сребърните блестящи скали; за бурното море на Шкорпиловци, което се успокои едва на сутринта, когато вече трябваше да си тръгваме; за ранната разходка по брега, докато всички още спяха; за дъжда; за червената луна и за звездите, които така и не се появиха… Така ми се искаше да опиша и да запазя тези спомени, както пазя миди, рапани и камъчета от местата, където съм била, в една кръгла стъклена купа…

А може би сега, точно сега, е момента да ги опиша. Есента приближава, колкото и да се надявам лятото да ни отпусне още няколко топли съботи и недели… Но човек има нужда и от спокойни моменти, за да се наслади на хубавите си спомени, да ги огледа с носталгична усмивка от всички страни, и след това да ги пусне в купата и да погледне напред.