Archive for май, 2008

Палачинки в събота сутрин…

май 31, 2008

Това е класика 🙂 Всъщност е събота на обяд, но това е единственият ден, в който мога да си поспя до когато искам…

Присетих се за един коментар, който бях писала преди много време, но важи с пълна сила в момента 🙂

Във въртележката, в която живея, ми се видя направо като разточително удоволствие това, да отделя два часа, за да направя истински топли, пресни палачинки, вместо онези дето ги продават по десет в полиетиленова опаковка.
Но пък те никога не могат да заменят удоволствието от мириса на разтопено масло в сгорещения тиган, от това да гледаш как сместа се разстила равномерно от ръб до ръб, как на повърхността се появяват ситни дупчици и от тях започва да се издига пара. После внимателно отлепяш отстрани, смъкваш палачинката надолу и извършваш онова знаменито движение, с което я мяташ нагоре и я улавяш от другата страна.
Нищо не може да замени и спомените ми от детството, когато майка ми забъркваше една огромна купа палачинкова смес, а ние с брат ми седяхме покрай нея и дебнехме кога ще има готова. Една за него, една за мен, с пълнеж от най-невероятното черешово сладко на света. Изяждахме ги със скоростта на светлината, по-бързо отколкото майка ми успяваше да ги опече. Наистина незаменимо…

За малко да забравя рецептата 🙂 Ясно е, че всеки уважаващ себе си любител на палачинки си има своя изпитана рецепта. Ето я  и моята:

2 яйца
половин литър прясно мляко
1 шише газирана вода (300мл)
1 ч.л. сода
1 шепа захар
брашно, за да стане сместа гъста като боза.

По нататък е ясно 🙂 Enjoy!

Advertisements

Just a thought

май 30, 2008

Понякога съжалявам, че имам възможност да изживея живота си само по един единствен начин…

Че най-вероятно никога няма да успея да посетя всички места, които ми се иска да посетя, и никога няма да прочета всички книги, да чуя всички песни, да науча всички неща, които искам…

Чудя се дали не пропускам нещо изключително важно живеейки тук и сега, а не там и по друго време…

Искам животът ми е да е пълноценен, пълноцветен и въобще много пълен… Знам, че от мен зависи и знам, че аз правя всичко възможно да за го направя такъв… но все ми се струва, че нещо пропускам…

Хижа Рай – Връх Ботев

май 24, 2008

Идеята за това пътуване се появи още преди месец и половина може би, но е факт, че решението да ходим взехме два дни преди тръгване. Щяхме да сме доста голяма група, a датите предвиждахме от 1 до 4 май, обаче в последствие се оказа, че съм пропуснала една неприятна подробност и трябваше да сме във Варна на втори.

Групата ни се разпадна на три части, а пред мен остана дилемата да ходим само двамата с милото или въобще да не ходим. Обаче така се бях настроила вече, че не ми се отказваше. Бях обикаляла да си търся яке, бях гледала снимки, проверявах непрекъснато времето, четох мнения за хижа Рай и какво ли още не, и така, в крайна сметка решихме, че ще ходим, но от трети до шести.

На 30 април се чух с И, на когото всъщност беше първоначално идеята за това пътуване, да го питам дали се подготвят да тръгват вече, а той ми каза, че се били отказали, защото времето било лошо… Да си призная, се стреснах, защото той, като по-опитен с планините, ми беше казал, че и без това не сме добре да ходим само двама по маршрут, който не познаваме…

На първи май сутринта продължавах да гледам прогнозите за времето на сайта на ПСС и надписите „лоши условия за туризъм“, „сняг“ и „-3 градуса“ си ме депресираха доста… На обяд бяхме готови да се откажем. Обадих се на С, който пък се оказа, че вече е тръгнал и каза, че времето било прекрасно, били на хижа Равнец и какво толкова, ако не успеем да качим Ботев. Това доста ме успокои и като си представих, че ако не тръгнем, ми предстоят пет дни висене пред компютъра, пък и в най- най- краен случай щяхме да останем да спим някъде в Калофер, окончателното решение беше ЗА…

Следобяда ходихме да си купим билети и да си търсим панталони. Моят го взех от един магазин за втора употреба, на милото – на Diamond от Мадара (до Метро). Багажът го събрахме вечерта на другия ден, малко преди да тръгнем. Толкова бързо събиране на багаж досега не сме правили… 🙂

Влакът за Калофер тръгва в 21:40 от Варна и пристига в 3:29 по разписание. Пътуването беше изключително спокойно, бяхме само двамата в купето и добре се разположихме. Единственият недостатък беше, че както винаги БДЖ бяха надули парното на максимум. Все се надявах, че влакът ще позакъснее малко, да не ни се налага да висим 2 часа на гарата, но не би.. Даже пристигна по-рано – в 3:20.

Освен нас слязоха само още двама мъже, с раници разбира се, които ни питаха дали не искаме да ходим с тях. Аз се притесних да не ги бавим и те тръгнаха без нас. След пет минути, обаче, се върнаха с една кола и казаха, че човекът щял да ни закара до Паниците. Повече не се колебахме и тръгнахме с тях.

На Паниците бяхме в 4. Те имаха челници и бяха минавали по маршрута, така че единственият ни проблем беше, че пропуснахме хубавите гледки по пътя. Аз леко се тревожех дали ще мога да им смогна на темпото, но освен първоначалното кратко изкачване, после нямах никакви проблеми. Беше ясно и по небето се виждаха купища звезди…

В 6 слънцето най-после изгря, само че точно тогава бяхме в най-ниското, в гората, и спряхме да хапнем на чешмичката. Последния хълм преди хижата не беше кой знае каква трудност и когато стигнахме горе, най-после видяхме цялата прелест на мястото, водопада и Джендема долу… Аз се качих до Малкия Купен да снимам, а след това се спуснахме до хижата, която наистина се намира на 10 минути от мястото 🙂

Беше 8 часа и се бяхме справили точно за четири часа. Хората от хижата тъкмо ставаха и си миеха зъбите 🙂 Настанихме се, пихме по един чай и се радвахме на хубавото време. Чудехме се какво да правим тоя ден, а на мен ужасно ми се искаше да използваме времето и да качим Ботев, защото не знаех какво може да е на следващия ден. Милото обаче искаше да спи, така че дремнахме два часа и към 12 все още се чудехме какво да правим.

В крайна сметка решихме да се пробваме, с идеята, че ако се влоши времето, ще се върнем. Тука, обаче, картата, която ми беше дала В, ни изигра лоша шега. Според тази карта има два маршрута до Ботев, които вървят почти паралелно – син и зелен. Хижарят пък ни беше казал да вървим по зимната маркировка с жалоните, която се отклонявала в ляво… Та тръгнахме си ние по синия маршрут, който се отклонява в ляво няколко метра след водопада. Вървяхме си известно време по равното и се чудехме какъв е тоя лесен път до Ботев. След около половин час небето почерня и започна да вали ситна суграшица. Вятърът доста се усили и в крайна сметка решихме да се върнем. И добре че, защото после разбрахме, че сме вървели по пътеката за хижа Левски 😉

Върнахме се пак до хижата и се излежавахме по полянките, снимахме, после пак поспахме и въобще беше един невероятно лежерен следобяд. Така и не успяхме да се свържем със С, който трябваше да дойде с приятелката си вечерта. За сметка на това, съвсем случайно се засякохме с П и един негов познат от Румъния. В последния момент били решили да идват насам, а П се впусна в обширни обяснения, както само той си знае, за премеждията им. Идвали от хижа Левски през Ботев, за малко щели да се изгубят в мъглата…

Вместо да си седим кротко в хижата, с П решихме да се качваме до Купените. Тръгнахме в седем, при това без да си вземем никакво осветление, защото сме щели да стигнем за 15 минути… Когато се качихме на Големия Купен, тъкмо се стъмни. Беше жалко, защото не можахме да направим никакви снимки. Тръгнахме да се връщаме и се оказа, че сме изгубили пътеката… Озовахме се над някакви скали. Беше тъмно. Тъкмо си мислех, че ще е ужасно глупаво да се изгубим на няколко метра от хижата и за щастие отново намерихме пътеката.

В девет бяхме обратно в хижата и пиехме биричка. Столовата се пръскаше по шевовете. Имеше групи от старото поколение, които пееха стариградски песни, имаше и младежи с китара. Поредната приятна случайност беше, че срещнах още една позната. Те бяха от изключително веселата компания с китарата и естествено не можах да устоя да не се присъединя. Пяхме до 2 часа…

Ден втори. Имах чувството, че е трети, защото предния беше изпълнен с толкова много събития. Този ден бях решила, че ще кача Ботев, каквото ще да става. За разлика от предния ден, бях много по-убедена, че ще се получи. Тръгнахме в 10, този път по правилния маршрут. Тарзановата пътека беше много приятна за качване, с невероятни гледки. Тук-таме въжето се беше килнало настрани, но това не създаваше проблеми. Чак почти накрая започнаха да се появяват първите снежни петна и преспи.

Видяхме следите на трима души – двама възрастни и дете. Когато пътеката свърши, най-после разбрахме какво е имал предвид хижарят – зимната маркировка се отклоняваше вляво и нагоре – по жалоните, а лятната явно заобикаляше от дясно. Тръгнахме по жалоните. Имаше доста сняг по склона, катерехме се на зигзаг, а вятърът започна да се усилва. Почти към края на склона срещнахме тримата преди нас – връщаха се. Не успели да стигнат, защото малката им дъщеря замръзвала. За момент си помислих, къде са тръгнали с това дете, в това време, а по-късно им се възхитих до къде са успели да стигнат.

Когато стигнахме горе, видяхме какво ни предстои – сняг, вятър и мъгла. Всъщност не се виждаше много надалеч. Не знаехме още колко ни остава, можехме само да предполагаме, че сме близо. След като минахме първото открито място, вятърът като че ли стана по-поносим и започнахме да се качваме по снега. Тук таме се виждаха засипаните туфи трева и купчинките лилави минзухари. Първото възвишение успяхме да минем, но след него се оказа, че има още едно. Мъглата се сгъсти, започнаха да прехвърчат малки ледени иглички и взе да става все по-трудно да видим следващия жалон. В един момент всичко наоколо стана бяло… Крачка пред крачка, гледах само надолу, защото вятърът набиваше острите иглички в лицето ми… После вече не се виждаше и следващия жалон. Аз стоях до последния, милото отиваше напред. Повтарях си, че каквото и да става ще пия чай на Ботев, но всъщност най-близката ми цел беше да стигна до следващия жалон…

И така до един момент, когато просто никъде наоколо нямаше жалони… Не знаехме къде се намираме, но при всички случаи бяхме сигурни, че сме на не повече от десет минути от върха.. Чакахме да се разсее мъглата, за да видим накъде да продължим.. Макар и да бях решена да се кача, ако не знаехме накъде да продължим, щяхме да се върнем… И в този момент, буквално на няколко крачки пред нас изплува силуета на триетажна дървена сграда. Малко по-назад се появи и призрачната радио-телевизионна кула. Ама ние сме били стигнали!!!

В този момент нямаше по-щастлив човек от мен. Прецапахме пред огромните преспи (право казвали хората, че снега на Ботев е над метър) и успяхме да стигнем да заветната стаичка на метеоролозите. Още с влизането, човекът ни поздрави с „Искате ли по един чай?“. Вътре беше така топличко, а чаят… Ох, това беше най-прекрасния чай, който съм пила някога (придружен с няколко капки ром и парче шоколад)… Изчислихме, че сме се качили за 3 часа и 40 минути. Е, не е кой знае какво постижение, но като се имат предвид забавянията да търсим следващия жалон, предполагам, простено ни е…

На връщане всичко ми се струваше хиляда пъти по-лесно. Все пак знаех какво да очаквам, а и мъглата се беше разсеяла доста. След нас имаше още двама младежи, които почти бяха стигнали. Питаха ни къде е „хижата“, а ние с усмивка им казахме – все направо и до 30 секунди сте там…

Долу грееше слънце, а хората дори и не подозираха какво се случва на няколко стотин метра над главите им. Слизането беше много спокойно и лесно, без никакви премеждия.

Вечерта се събрахме с компанията на моята позната, играхме на магаре, аз си го отнесох, а след това имаше отново свирене на китара и песни. Беше просто вълшебно…

Не ми се тръгваше..

На сутринта отидохме да видим малката пещера под водопада. Тръгнахме си в 11 и половина. Надолу пътят беше лек, само на няколко пъти се опита да повали дъжд, но не много силен. Непрекъсното се обръщах назад, за да видя къде сме били. За късмет, облаците над Ботев се бяха разсеяли и радио-телевизионната кула се виждаше. Виждаха се и Купените, и Райското пръскало, и скалите, и въобще толкова ми се искаше да се върна пак там…

В 3 и половина бяхме на Паниците. Там се беше струпала и половината хижа и всеки се изнасяше кой както може към Калофер, имаше даже двама, които се бяха качили при едни дядо и баба с каручка. Ние си вървяхме кротко и след около час пристигнахме в Калофер. Успяхме да разгледаме музея на Христо Ботев и даже да се качим на автобуса до жп гарата, за да отидем да си купим билети. Както се оказа, това съвсем не е било небходимо, защото жп гарата работела денонощно, а служителят не успя да ни продаде билети, защото не можа да смени датата за следващия ден (влакът беше в един часа на 6ти)…

Та върнахме се ние пак в Калофер, пообикаляхме още малко и седнахме в една механичка, която си бяхме набелязали. Хапнахме и пийнахме подобаващо и към 11 и половина се изнесохме към жп гарата. Пътят до калоферската гара е извънградски и е неосветен, та това беше последната част от приключението ни. Пристигнахме без премеждия и отново притеснихме човека да ни продаде билети. 🙂

В 1 часа и 6 минути влакът пристигна по разписание и се качихме. Беше доста пълен, едва успяхме да си намерим място. Уморена, но щастлива, съм заспала почти веднага.

Искам пак!

История на нещата

май 11, 2008

Замисляли ли сте се някога от къде идват всички неща, които употребяваме ежедневно? А къде отиват след като ги изхвърлим на боклука? Защо консумацията се е превърнала в начин на живот, а пазаруването – в ритуал? Знаете ли, че за последните 50 години хората по света са консумирали повече стоки и услуги, от колкото всички хора, които са живели на планетата преди това? А знаете ли, че 99% от материалите, изпозлвани за производството на продукти, отиват на боклука едва шест месеца след закупуването им…

Защо се получава така, че работим от сутрин до мрак, само и само за да можем да си позволим да си купим нещо. И защо в най-често в свободното си време, което всъщност е доста кът, или пазаруваме, или гледаме телевизия, където ни втълпяват, че това, което сме си купили вече е демоде и е време да си купим ново…

Отделете 20 минути, за да гледате това филмче. Струва си.

http://storyofstuff.org/

Раят на Земята

май 8, 2008

Докато вървяхме по пътеката от хижа Рай към хижа Левски възкликнах – „Каква неземна красота!“

„Ама тя си е съвсем земна“ – каза милото.

А вечерта пяхме тази песен и душата ми беше пълна…

Земля в иллюминаторе, земля в иллюминаторе
Земля в иллюминаторе видна
Как сын грустит о матери, как сын грустит о матери
Грустим мы о земле ― она одна
А звёзды тем не менее, а звёзды тем не менее
чуть ближе но все также холодны
И, как в часы затмения, и, как в часы затмения
ждём света и земные видим сны

refren’:
И снится нам не рокот космодрома
Не эта ледяная синева
А снится нам трава, трава у дома
Зелёная, зелёная трава

А мы летим орбитами, путями неизбитыми
Прошит метеоритами простор
Оправдан риск и мужество, космическая музыка
Вплывает в деловой наш разговор
В какой-то дымке матовой земля в иллюминаторе
Вечерняя и ранняя заря
А сын грустит о матери, а сын грустит о матери
Ждёт сына мать, а сыновей ― Земля

refren’ (3x)