Archive for декември, 2008

Амстердам 2008 – част 2

декември 29, 2008

Oт двете страни на площада има кокетни сгради с кафенета на приземните етажи, разположили масичките си върху тротоарите. Кафенетата тук са два вида – обикновени кафета (cafes) и coffee shops. Вторите са онези, в които продават трева, да. Личат си, но въпреки това втората вечер направих грешката да вляза в обикновено и да питам за трева и ме изгледаха с насмешка…

Докато чакам, на съседната пейка се настанява група младежи, единият свири на китара, а другите пеят на непознат за мен език. Не знам защо, но се чувствам едновременно свободна и леко притеснена, че съм on my own в този толкова чудат град, с необикновени навици и привички, един съвсем различен, свободен, толерантен град. Може би ме е страх, че е прекалено свободен, не съм свикнала с толкова много свобода.

Neumarkt е място за срещи, до колкото разбирам. Хората идват до тук с велосипеди от кварталите, в които живеят, и ги заключват някъде наоколо, където намерят свободно място. Използват всяко възможно местенце, където може да се закачи верига. Има много стоянки, но явно и те не достигат. Понякога се налага да си паркираш колелото ня няколко пресечки от центъра 🙂 Веригите, с които ги заключват, са дебели и тежки. Казват, че много се краде и затова. Много се притеснявам, когато се налага да оставям колелото някъде, защото не е мое.

Пристигат А и приятеля й, оставяме колелата и тръгваме на кратка разходка. А работи и учи тук. Отиваме в едно кафене на няколко пресечки от Neumarkt. Сядаме на една тераса в изглед към река Амстел. А и приятелят и пият бяла бира с лимон – някаква много лека и светла местна бира, особено подходяща за лятото. Аз си поръчвам нещо по-тъмно – белгийска Chimay – страшно ми харесва. Оставам с впечаление, че в Холандия белгийската бира е повече на почит, сякаш я имат за по-луксозна. Иначе основно се предлага Хайнекен, Амстел и бяла бира. Когато по-късно опитах и местния Хайнекен, ми се видя, че няма почти никаква разлика от този, който пием в България.

Искам да опитам някой местен специалитет, но научавам, че холандската традиционна кухня е отчайващо скучна. В което успявам да се убедя и лично по-късно. Закусват тъничко листче жълто сирене с дупки (вид кашкавал по нашеснки) между две огромни филии хляб. Киселото зеле е на особена почит тук, само че не е точно като нашето, а доста по-малко кисело и леко блудкаво. Други често употребявани зеленчуци са картофите и червеното цвекло. От месните ястия популярни са едни малки кюфтенца, анречени bitterballen. Ядох страхотни печени ребърца със сос, но тов определено не е холаднско ястие. Иначе тук смятат и пържените картофи с кетчуп за традиционна кухня…

Имаме известно време преди да започне финала (на европейското), а на мен ми е любопитно да видя улицата на Червените фенери. Както разбирам, предстои голяма част от заведенията на тази улица да бъдат затворени. Докато е светло, атмосферата не се усеща толкова много, защото фенерите не са запалени. Въпреки това има прозорци на първите етажи на къщите, зад които стоят оскъдно облечени жени в различни предизвикателни пози. От време на време някой мъж си избира прозорче и влиза в къщата. Перденцата се спускат. Забранено е да се снима, но аз се правя, че снимам общ план на улицата, заедно с канала. Никой не ми прави забележка, което е хубаво 🙂

Минаваме през площад Дам – най-големия площад в Амстердам, където се намира Кралския дворец. По средата на площада е Националният паметник, на стълбите му, подобно на Piccadilly Circus в Лондон, са насядали много младежи с вид на туристи. Наоколо е доста мръсно. Въобще забелязвам, че туристическите забележителности са доста пострадали от нашествието на туристите. Местните хора сигурно ненавиждат централната част на града си.

Минаваме и през китайския квартал, който е типичен за всеки голям град от такъв тип. Тук естествено има много китайски ресторанти, магазини, дори храм.

Продължаваме по уличките край безкрайните канали и стигаме до Leidseplein. Тук е културната част на града – театри, кина, улични музиканти. За съжаление видяхме само един акордеонист, който свиреше ужасно фалшиво.

В едно вътрешно дворче, заобиколено от красиви старовремски сгради (не че тук всички не са такива) се намира и заведението, където ще гледаме мача. Наоколо са насядали групи испанци и германци. Като цяло финалът минава доста спокойно, а накрая няма изблици на радост или гняв.

Интересно е, че часът е вече 11pm, а все още е светло. През лятото слънцето залязва много късно тук. Тръгвам да се прибирам към Indische Buurt. Намира се на половин час път с колело от центъра. С автобус е в трета зона и струва 2.40 евро. Внимателно проверявам по картата от къде трябва да мина. Спирам на всяко кръстовище и се чудя как ли изглеждам от страни. Главните улици са широки и удивително, но нямат никакви дупки. В дясната част на всяко платно има велосипедна алея от червени плочки (а не боя, която се измива за един сезон). Там, където няма алеи, което е доста рядко, се кара по улицата. Велосипедистите, естествено, имат предимство пред всички. Забелязвам, че на места – предимно при по-малките вътрешни улички, тротоарите са по-широки от колкото самата улица.

Улиците тук като че ли са направени от друг тип асфалт – черен, лъскав и качествен. Не знам, но имам чувството, че в България използват някакъв долнопробен, сив и скапан асфалт, създаден нарочно да се надупчи след първия сняг. При всички случаи само по една снимка на асфалта на една улица можеш да кажеш дали се намира в Западна Европа или в България.

Карам по улиците на Амстердам и постепенно се смрачава все повече. Няма нито много коли, нито пешеходци или велосипедисти, въпреки сравнително ранния час. Не ми се прибира толкова рано и започвам да съжалявам, че не съм се уговорила с никого да излезем някъде.

В ума ми някак се промъква мисълта, че искам да пуша трева. Защо да изпускам възможността 🙂 Спирам пред първия coffee shop, който ми се изпречва на пътя. Вътре е тъмно, задимено и се чувствам леко неловко. Без да се оглеждам, отивам направо на бара и питам чернокожата барманка за цигара. Каква цигара, пита ме тя – обикновена или трева. Тук на тревата казват weed, продават и хаш (хашиш). Вземам една дебеличка цигара в пластмасово прозрачно контейнерче, в долния край усукана, и се изнасям скорострелно. Някак ме преследва усещането, че правя нещо незаконно и се налага да се успокоявам, че всичко е нред. Като за капак, в момента, в който излизам от coffee shop-a, се задават двама полицаи. Разминавам се безпрепятствено с тях и вътрешно се смея на себе си.

Прибирам се в романтичната кооперация. фи пише диплоната си работа, така че решавам да не я безпокоя. Излизам на терасата и сядам на старото диванче. Вдишвам дълбоко и задържам, както си му е реда. Пушила съм и преди трева, но никога не ме е хващало. Не и по начина, по който съм виждала да хваща други хора. Първият път беше като студентка, но само две-три дръпвания. Нищо не се случи. Вторият път – пак така. Третият път с беше съвсем целенасочено – един приятел беше решил да ме напуши. Определено не успя, той самия се напуши ужасно много, а аз през цялото време си мислех, че се шегува и ми прави номер.

Седя си на терасата и чакам да се случи нещо особено. Е, не се случва. Главата ми се замайва леко, все едно съм пила малко повече алкохол, но само толкова. Нито ми е смешно, нито блажено отпуснато. Единственото по-необичайно, което забелязвам е, че в един момент ми изниква мисълта, че една стирка, която е подпряна на парапета, е стълба към небето. Бързо изгасям цигарата и се прибирам вътре, за да не ми мине някоя по-откачена мисъл. 🙂

На другия ден трябва да стана рано и да пътувам за Бакум, където е конференцията.

< Първа част

Трета част >

Четвърта част >

Advertisements

Амстердам 2008 – част 1

декември 7, 2008

Всичко започва с едно кошмарно пътуване от Варна до София. Цяла нощ се опитвам да си намеря място, но така и не успявам. Трите части на Индиана Джоунс гърмят през цялото време над главата ми. В София пристигам безумно рано – в 4 без 15. От автогарата взимам такси до летището.

Летя от втори терминал. Имам електронен билет и не разполагам с международен паспорт, така че малко се притеснявам дали всичко ще е наред. Чеквам се само с лична карта и минавам в графата EU citizens. Проверката на багажа минава много бързо, после и митницата. Никой не ми иска абсолютно нищо друго. Все още не мога да осъзная факта, че е възможно да пресичаш граници само с лична карта…

В 5 без 10 вече съм в чакалнята. Чета си материалите, след малко пристига и С., с когото ще пътуваме заедно. Самолетът закъснява. Качваме се чак в 7 и половина.

Излитаме. Затягам колана, мъничко се притеснявам, отлепяме от земята. Снимам облаци през цялото време. Всъщност през половината. Другата половина поспивам малко, но имам чувството, че е само за миг. Полетът е много спокоен и удивително кратък.

Холандия отгоре. Подредени зелени карета с вятърни централи, после улици, сгради и канали.

Кацаме на Schiphol (чете се Схипхол, както научавам малко преди пътуването). Летището е огромно. За да си вземем багажа вървим 15 минути по забързани хоризонтални пътеки. Купуваме си карти на града и билети за влака до Централна гара и след още 15 минути сме в Амстердам!

До гарата за добре дошли ни посрещат група румънски улични музиканти с версия на „Кой не знае Дулсинея“. Гарата е много красива стара сграда с кули като катедрала. Лутам се известно време докато намеря спирката на 22 – толкова много спирки има около гарата. Двама души ме упътват на английски.

Първото ми впечатление от Амстердам са купчините колела, които са паркирани на всяко възможно място. Карат всякакви хора – млади, стари, официално облечени, с токчета, с кошове за деца, за кучета, за багаж.

В автобуса съобщават имената на спирките, има и светлинно табло. От начало се обърквам с произношението и ми се струва, че това, което пише, съвсем не е това, което произнасят. Малко по-късно всичко си идва на мястото – ej се чете ай, au – ой, ui – ау 🙂

Слизам на търсената спирка и след малко Ф. идва да ме посрещне. Тя живее на прекрасно място – на последния етаж на романтична кооперация, която няма нищо общо с нашенските. Стаите са боядисани в свежи цветове, има огромна тераса с чудати цветя и треви. Прилича на малък двор. Терасата гледа към вътрешен двор с много зеленина. Пеят птици. От отсрещната страна също има тераси, но те някак си не ме притесняват. Много е приятно да пиеш чай на старото диванче на припек…

Ф. веднага ми намира колело и мечтата ми да карам в Амстердам се сбъдва много бързо. Колелото е старичко и пораздрънкано, но ми пасва веднага, все едно само него съм карала. Тук велосипедите са предимно градски – с тънки гуми и извити ръкохватки, предимно старички, очукани, ожулени, но издръжливи. Велосипедистите изглеждат така все едно са се сраснали с колелата си, толкова уверени, с изправена стойка и интересни техники за качване и слизане. Всички карат доста бързо – все пак те не се разхождат, те отиват някъде. По алеите звънят постоянно със звънчетата. Колелата имат предимство и пред пешеходци, и пред автомобили. Карането в Амстердам е невероятно удобно, лесно и интуитивно. След 10 минути вече имам чувството, че съм го правила от както се помня. Това е обетования град на велосипедистите.

Отиваме до Tropenmuseum. Там се срещаме с Ж., Й, и С. Ж. и С. си вземат колела под наем и поемаме към Централна гара. От там с ферибот преминаваме в северната част на Амстердам. Интересно е, че фериботът е безплатен, защото мост, който да свързва двете части на града, няма. Освен пешеходци и велосипедисти, превозва и мотористи, както и малки автомобили.

Караме покрай един от каналите. Всичко наоколо е невероятно зелено, спокойно и чисто. И плоско като тепсия. Най-високата точка в Холандия е 300 м. Точно поради тази причина и велосипедът е станал толкова популярене. По поляните пасат коне и крави, а от време на време се виждат вятърни централи. Няма нито един боклук – найлонова торбичка или пластмасова опаковка.

Покрай канала има лодки и корабчета, в които живеят хора. Опънали са прането по мачтите и въжетата, извадили са люлеещи столове на палубите, припичат се на приятното следобедно слънце и разговарят.

Аз съм обзета от неудържима мания да снимам всички къщи, които попаднат пред погледа ми – толкова са спретнати и симпатични. Не е лесно да караш и да снимаш и тъй като спирам, се налага постоянно да догонвам спътниците си.

Стигаме до крайната си цел – посетителски център, който представя някои типични за холандската провинция неща. Край дъврената сграда са наредени огромно количество гумени ботуши. Сигурно провинцията не е толкова приветливо място, когато вали. Сред местните забележителности са вятърните мелници, правенето на торф с помощта на всеизвестните холандски обувки и една въртяща се карта на местността с означения на видовете растителност. За съжаление всичко е на холандски и не успявам да разбера много.

Сядаме на дървените пейки и хапваме ябълки и стропвафели. Стропвафелите са едни от най-популярните местни сладки – представляват две половинки пресовани вафлени трохи, слепени с карамелов сироп. Ужасно са вкусни и не съветвам никого да ги пробва, ако няма воля да се пребори с пристрастяването към тях. Продават ги и в България – виждала съм ги в Пикадили и в Била.

Яхваме отново велосипедите и се връщаме обратно в града. Всички останали се прибират, а аз съм жадна за още и още впечатления от този необикновен град. Отивам до площад Neumarkt, където се намира най-големия пазар за антикварни предмети и сувенири – нещо като нашия пред Александър Невски в София или синьото пазарче във Варна. Само че малко по-голям. Тъкмо го прибират – чевръсто хвърлят дървените греди, от които са сглобени сергиите, в камиони и след малко площадът е съвсем, съвсем празен. Само боклуците показват, че през деня тук е било пълно с туристи.

Сядам на една пейка от тъмен мрамор и се оглеждам наоколо…


Втора част >

Трета част >

Четвърта част >