Archive for май, 2007

Охльо Бохльо, покажи си рогцата

май 31, 2007

Ей, ама колко го дебнах този охлюв не е истина. В крайна сметка усилията си заслужаваха 🙂
Ето го най-фотогеничния охлюв, който съм снимала някога:

Охлювче

Advertisements

Searching for the Аnswers

май 31, 2007

Позволих си да копирам част от вдъхновенията на moonmaid за въпросите, които си задаваме; времето, от което имаме нужда, за да ги формулираме; отговорите, които търсим и начините, за да излезем от черупката си и да ги намерим. Или да позволим да бъдем намерени.

♦ “… have patience with everything unresolved in your heart and to try to love the questions themselves as if they were locked rooms or books written in a very foreign language. Don’t search for the answers, which could not be given to you now, because you would not be able to live them. And the point is, to live everything. Live the questions now. Perhaps then, someday far in the future, you will gradually, without even noticing it, live your way into the answer.”

Rainer Maria Rilke, “Letters to a young poet

♦ “The first question you can begin to ask yourself, though, is: “Where can I find a small corner of stillness?” Because that’s where it all begins and ends. God resides in these pockets of silence. So where in your day, where in your home, where in your mind, is there some opportunity for a moment of silence? Or maybe even a few moments, during which you can start asking the questions you need to ask in order to find what you need to learn. Can you find the time to get out of your own way and try to step into your own light? As a dear friend of mine put it: “To change your life, the important thing is not necessarily to travel; the important thing is to SHIFT.”

Elizabeth Gilbert

♦  And the day came when the risk to remain tight in a bud was more painful than the risk it took to blossom. 

Anais Nin (courtesy of zazazu)

♦ I hope you will go out and let stories happen to you, and that you will work them, and water them with your blood & tears & laughter ’till they bloom, until you yourself burst into bloom. 

Clarissa Pinkola Estes (courtesy of Jen Lemen)

Time of Our Lives

май 29, 2007

Въпреки всичко някои неща остават валидни във времето…

„To everything there is a season,
a time for every purpose under the sun.
A time to be born and a time to die;
a time to plant and a time to pluck up that which is planted;
a time to kill and a time to heal …
a time to weep and a time to laugh;
a time to mourn and a time to dance …
a time to embrace and a time to refrain from embracing;
a time to lose and a time to seek;
a time to rend and a time to sew;
a time to keep silent and a time to speak;
a time to love and a time to hate;
a time for war and a time for peace.“
 
ecclesiastes 3:1-8

Дъждовно

май 21, 2007

There will come soft rains and the smell of the ground,
And swallows circling with their shimmering sound;
And frogs in the pool singing at night,
And wild plum trees in tremulous white;
Robins will wear their feathery fire,
Whistling their whims on a low fence-wire;
And not one will know of the war, not one
Will care at last when it is done.
Not one would mind, neither bird nor tree,
If mankind perished utterly;
And Spring herself when she woke at dawn
Would scarcely know that we were gone.

Sara Teasdale, 1920

*Снимка, Some rights reserved

Няколко екзистенциални въпроса

май 18, 2007

“ Am I dying?
– YES.
– Am I gonna die?
– YES.
– But from your perspective everyone are dying.
– YES
– And everyone will die.
– YES.
– So, you’re not very helpfull…
– NO.“

Усмихни се

май 18, 2007

Ако трябва да обобщя с по една дума трите минали вече почивни дни … това ще бъдат велосипед, танци, танци, танци . Май станаха четири, но това няма значение.

От толкова време не съм писала нищичко хубаво и усмихващо, че чак ме хваща срам от себе си. А че не са се случвали хубави неща не е вярно.

В събота сутринта станахме в 8:30 и още едва отворили очи се метнахме на колелата и потеглихме за Морската градина. Идеята беше някакво организирано събитие „Събота с велосипед“ и откриване на нова велоалея, но както се оказа, алеята си беше все същата, само дето бяха сложили стрелки с бяла боя. Не че това имаше някакво значение – ние маршрута така или иначе си го знаем. Взехме го за нула време – до Почивка и обратно, а после – понеже още ни се караше, слязохме долу до плажа и карахме пак почти до последната буна. Беше още толкова рано, че по алеите нямаше никакви хора, само на буната имаше няколко рибари. Морето беше кристално спокойно, водата – прозрачна. Снимахме малко, но батериите свършиха, така че после просто седяхме на едни камъни и гледахме, слушахме и се наслаждавахме на спокойствието. Бих искала да можеше винаги да е така – само морето и ние – без никой, никой друг наоколо…

Следобяд се видях с една бивша колежка и хубаво се посмяхме заедно. Седнахме в Библиотеката край плажа и пихме капучино, което ми се стори най-ароматното нещо, което някога съм пила.

После танцувах. Много. Толкова съм се надъхала да танцувам отново, че съм готова на всичко, само и само да наваксам и да мога да се справям по-добре с новите фигури. След часа хапнахме набързо, запознах се с хората от новата група и тръгнахме за партито в Амор.

Партито беше невероятно…. Толкова много не бях танцувала отдавна. Отново проверих какво е усещането да си на парти, където всички пият алкохол, а аз съм единствената, която вдига наздравица с портокалов сок. Не е толкова страшно, колкото си мислех. Още повече, че почти никой не забелязва в суматохата, че не си наливам нищо, приличащо на ром или водка. Всъщност алкохолът няма никакво значение, ако наистина, ама наистина се чувстваш ентусиазиран да танцуваш. А аз се чувствах така. За сметка на това доста пуших, но … какво да се прави 🙂

В края на вечерта не чувствах краката си. Бяхме 5-6 човека, и останалите не искаха да ме пуснат. А и аз май не исках да си ходя. Обожавам края на такива диви вечери. След вихрените танци, след като повечето хора са се разотишли, настъпва едно лениво спокойствие… Нещо като безвремие, когато не знаеш, нито искаш да знаеш къде си или колко е часа. Когато вече малкото оцелели имат едно съзаклятническо чувство помежду си, когато не се чудиш какво и дали да го кажеш…

Когато излязох от клуба, навън беше вече светло. Улицата беше мокра, въздухът беше освежаващо студен. И отрезвяващ, макар да не бях пила почти никакъв алкохол (почти защото все пак си сипах няколко капки водка по някое време 🙂 ).  Прибрах се с първия автобус и се чувствах като студентка.

Вчера продължих с танците, въпреки че чувствах наченки на мускулна треска по цялото тяло. Танцувах три часа без прекъсване.

Танцувах и народни танци – не бях забравила, спомних си всичко. Дори научих и две нови хора – пайдушко и варненска тропаница. Всъщност и двете ги знаех горе долу, защото се бях опитвала да ги уча сама. Бях страшно доволна от себе си. Особено за тропаницата, защото е много приятен и динамичен танц, а го хванах почти веднага и се получи страхотно.

Днес вече нямаше как, всяко едно мускулче на тялото ме болеше, така че прекарах деня, излежавайки се 🙂

Още не знам дали утре ще имам сили за танци, но поне желание не ми липсва. 🙂 Понякога си мисля, че ако един ден ми кажат, че не мога или не трябва да танцувам повече, ще ми се иска да умра…

Тайна

май 18, 2007

Морето пази в себе си дълбоко тайната
под формата на тюркоазено сияние.
Една магия, ако е открадната,
дали изгубва своето влияние?

Ако забравим за това и двамата
дали ще значи, че не се случило?
Ако мълчим и двамата, ще значи ли,
че всичко е завинаги приключило?

Ако морето бързо е загладило
две стъпки в грапавия пясък,
ще значи ли, че можем безнаказано
да продължим и двамата от тук нататък?….

Нощна разходка

май 18, 2007

Дърветата притихнали са в мрака,
бръшлянът ги обвива с дълги пръсти,
луната се изсипва разпокъсана
зад клоните почернени и гъсти.

Дърветата мълчат като отрязани,
безмълвие изпълва тишината,
безмълвие пред нещо неизказано,
в очакване на нещо непознато.

Най-истинската

май 18, 2007

Копнеж е думата, която най-добре описва любовта… Истинската любов…

Търсиш я.. и копнееш за нея.. 

Копнееш да докоснеш нечии ръце, да целунеш нечии устни. Копнееш да има кого да прегърнеш, кого да притиснеш силно до себе си. С кого да се посмееш докато те заболи устата, някой който да угажда на невинните ти малки капризи, някой, който да се съгласи да преброди пущинаците с теб, да види тъмната страна на луната с теб и звездите в очите ти… да целува нежно миглите, клепачите и всеки милиметър от лицето ти… да лежи притиснат до теб в безплътната нощ… Нощта, в която всичко ти се струва истинско и възможно.

Търсиш я и копнееш за нея, истинската любов. Най-истинската, такава каквато винаги си си я представял. Романтична, безрезервна, всеотдайна, и малко откачена. Всъщност много откачена…

Понякога намираш нещо, което може би е любов, но не си сигурен. Защото не е такова, каквото си си представял.

Понякога я намираш и си мислиш, че най-после си постигнал това, за което винаги си мечтал. А после се оказва, че най-вероятно това не е била онази любов, която си търсил. Някакси всичко се е объркало, всичко се е разпаднало и вече не е същото… 

И тогава осъзнаваш, че истинската, вечната и неподправената любов не може да съществува безкрайно дълго…

Защото вече няма за какво да копнееш…

Мечта

май 18, 2007

Искам да се излегна сред тревата
и всичките си мисли да забравя,
да се почувствам център на земята,
в природните ръце да се оставя.

Мечтая си да пиша тъй красиво
и лесно всяко чувство да опиша,
да казват: колко вярно и правдиво,
природата във моя стих да диша.

Не искам времето си да пилея.
Омръзна ми да бъда тъжна, уморена.
Не искам все за утре да живея.
Омръзна ми да мисля прекалено.

Омръзна ми да бъда недоволна.
Да бъде всичко чисто, светло как копнея.
Щастлива да съм с туй, което имам.
Щастлива да съм, че живея.

’99