Archive for август, 2008

Децата на утрешния ден

август 28, 2008

Твоите деца не са твои деца.
Те са рожба на зова на живота към самия себе си.
Те идват на света чрез тебе, но са от тебе.
И въпреки, че са при теб, те не ти принадлежат.
Ти можеш да им предложиш любовта си,
но не и мислите си, защото те имат свои собствени.
Ти можеш да дадеш подслон на телата им,
но не и на душата им.
Защото тя обитава къщата на утрешния ден,
която не можеш да посетиш дори в мечтите си.
Ти можеш да се опиташ да бъдеш като тях,
но не се опитвай да ги направиш като себе си.
Защото живота не се връща назад
и не е спрял при вчерашния ден.

Халил Джубран

Advertisements

За съдбата и избора

август 28, 2008

„Съдбата не е въпрос на късмет. Тя е въпрос на избор. Тя не е нещо, за което трябва да се чака, а е нещо което трябва да се постигне.“

Уилям Дженингс Браун

„Човешкий разум е създал съдбите с цел да ги направи отговорни за своите погрешки и блужденья. А всъщност ний сами сме отговорни за бедствията си; зла орисия – е орисия на човек бездарен…“

Стоян Михайловски

„Каквото избереш – това е твоята съдба.“

Шри Шри Рави Шанкар

Въртележка

август 28, 2008

Човек има нужда от време на време да спира и да се оглежда около себе си. Най-вече има нужда от това да направи преценка какво е постигнал до момента, кое му харесва и кое – не. За да може да предприеме някакви действия, да коригира това, което не му харесва.

Човек има нужда да спре за малко, да слезе и да се отдалечи от въртележката, за да няма опасност люлката, идваща зад него, да го блъсне в гърба. Слизането от въртележката не е лесно, но е жизнено необходимо. Много хора не го правят или го правят, когато вече е прекалено късно и съжаляват за това.

Царя на пътя или Негово Величество Автомобилът

август 28, 2008

Поради безобразно лошото качество на обществения транспорт, да имаш личен автомобил се превърна в задължитело условие. Поради някакво криво разбиране за обществено положение, да имаш автомобил стана и белег за благосъстояние. Да имаш дори и най-старата трошка втора или даже трета употреба, е по-престижно от това да се возиш с градски транспорт или велосипед. Възникна и народната „мъдрост“, че ако човек след 30 годишна възраст все още не си е купил кола, то той е пълен неудачник.

От вътрешността на автомобила си всеки шофьор се чувства неуязвим и недосегаем да обижда, псува и нагрубява всички останали – пешеходци, велосипедисти, други шофьори – доколкото, разбира се, е сигурно, че другият не го чува и няма да си докара някой здрав бой. От вътрешността на автомобила си шофьорът се чувства неуязвим да кара с висока скорост и да застрашава не само своя, но и живота на всички, с които се разминава на пътя…

Автомобилът изкривява представата за разстояние. Ходенето пеша става някакво досадно задължение. Дори и за 5-минутни разстояния започва да се ползва колата. Ако до някое място няма път с кола, никой не си и помисля да отиде там. Което всъщност е хубаво. Докато и до там не прокарат път.

Не съм против автомобилите. Те всъщност ти дават свободата да отидеш някъде, до където няма градски транспорт, свободата да не се съобразяваш с разписания и други хора. Ако си купя автомобил, то ще е единствено, за да пътувам извън града с него.

Но не се ли е превърнал автомобилът от средство в самоцел? Вместо да ни служи, ние започваме да служим на него. Задръстваме се, задушаваме се с автомобили. По улиците няма място за хора, има място само за автомобили. Няма място за дишане от автомобили. Търсим средства да осигурим паркинги, да разширяваме улиците, вайкаме се за цените на бензина, а всъщност решението е толкова просто. Вместо да се поощрява увеличаването на броя автомобили, което е порочен кръг – повече автомобили, повече паркинги, по-големи улици, още повече автомобили, защо не се инвестира в по-качествен градски транспорт, велоалеи и по-добри условия за хората да вървят пеша… Защо пътуването с автобус, трамвай, тролей да не се превърне в нещо нормално, от което не ти се гади, само като си помислиш за него? Защо ако някой работещ престижна професия отива с колело на работа, на него се гледа по-скоро с някаква насмешка или недоумение? Какво трябва да се случи, за да се променят нагласите?

Рила – от Семково до Говедарци

август 24, 2008

Подготовката за тази годишния преход беше доста по-бърза и лесна. След каляването миналата година в Пирин и двата малки прехода в Стара планина и Рила тази година, вече се чувствахме доста по-уверени и сигурни.

Попълнихме някои пропуски в екипировката – взехме една голяма раница Deuter Eclipse 60+10 – за Б, а малката Tashev Summit 42 остана за мен. Купихме си комплект щеки Ferrino diorite и две еднослойни шалтета. Единственият с лаб елемент остана еднослойната ни палатка, която е перфектна за плаж, но в планината се превръща в едно много мокро място.

Отново тръгнахме с нощния влак – този път за Пловдив. Това е един от недостатъците да живееш близо да морето – налага се да пътуваш две нощи, за да спестиш от времето за път през деня. От Пловдив хванахме влак до Септември (престой – към час и половина), а от Септември – теснолинейката до Белица (отново час и нещо престой).

Пътуването с теснолинейката продължава само скромните 4 часа (80 км). За теснолинейката може да се напише цяла отделна статия. Това е единствената функционираща теснолинейка в България. Началната спирка е гара Септември, а крайната – Добринище. Преминава през три планини – Рила, Пирин и Родопите. Нарича се теснолинейка, защото разстоянието между релсите е 760 мм. Малкото дизелово локомотивче влачи 4 още по-мънички вагончета, свързани с външни рампи или нещо като мостчета. Скоростта му не надвишава 30 км в час, на места е 20 и дори по-малко. Местностите, по които се вият релсите, предизвикват удивление – как са строили едно време линията, не мога да си представя. Тук се намира и най-високата гара на Балканите – гара Аврамово (1267 м н.в.). Щях да я пропусна, ако съвсем случайно не се бях събудила точно, когато пристигнахме на тази гара.

Пътуването би било романтично, ако не се налагаше всички пътници да пътуват в един отворен вагон. Седалките са доста тесни, представете си какво става, ако ти се налага да делиш седалка с някоя по-обемиста лелка,например. Фактът, че някои пътници си позволяват да си събуят обувките пък, никак не допринася за приятната атмосфера във вагона…

Успяхме да избутаме някак си – половината време стоях в коридора и се опитвах да снимам локомотива. На завоите се виждаше почти целия влак. На гара Велинград повечето пътници слязоха и тогава даже успяхме да поспим малко.

В Белица пристигнахме към 13:30/ Имахме уговорка с един местен екскурзовод, който дойде да ни вземе и ни закара до Семково. Курортът се намира на 17 км от жп гарата по асфалтов път. Няма уреден обществен транспорт, а пък щеше да е много досадно да вървим пеша.

Не знам как е през зимата, най-вероятно е доста по-популярен и посещаван, но през лятото Семково не прави впечателние на особено интересен курорт. След като напразно търсихме заведение, където да обядваме, накрая хапнахме каквото носехме, и се насочихме смело напред. Часът беше 15:30.

Всъщност това се оказа не много лесна задача. До хижа Семково се ориентирахме някак, макар че нямаше никакви указания, табели, нищо… От там обаче маркировката беше неясна, та дори и противоречива. Според една табела точно пред хижата, пътеката за х. Рибни езера трябваше да е маркирана в червено. По дърветата обаче, червените знаци водеха към х. Трещеник. Питахме хижаря и той ни каза, че трябва да вървим по зеления маршрут. Това също не се оказа много лесно. Знаците бяха доста нарядко, а в един момент ни забиха в поляна с репеи и коприва. После се подлъгахме по един черен път и се покатерихме доста, преди да стане ясно, че пътят не се пресича с маркировката повече и най-вероятно води до някое сечище.

Върнахме се на изходната точка и чак към 16:30 тръгнахме по маршрута както си му е реда. Беше пределно ясно, че няма да стигнем до х. Рибни езера. По предварителна информация маршрутът трябваше да е 4-5 часа, но на табелата пред х. Семково пишеше 7 часа. Вървяхме към 2 часа и половина и започнахме да се оглеждаме за равно място за палатките. Решихме да е преди Горните куки, защото най-вероятно по-нагоре можеше да няма място за разпъване. Щяхме да изостанем доста от плана за този ден и на следващия трябваше да наваксваме, но нямахме много избор.

Мястото, което си избрахме не беше лошо, но леко наклонено, и цяла нощ се свличах надолу. Освен това към 4 часа ми стана много студено и едва изчаках да изгрее слънцето. Гледката на сутринта беше възхитителна – Пирин с Вихрен и Кончето, огрени от слънцето…

До х. рибни езера стигнахме след около 3 часа. След изкачването до Горни куки, има преход по билото, минава се близо до връх Чемерна и връх Вапа, а след това има едно витиевато слизане до хижата. Рибните езера са три – две над и едно под хижата. Най-голямото – Горното – има формата на делфинче 🙂

Самата хижа е доста позанемарена, въпреки гръмките надписи – „Добре дошли, скъпи туристи“… Обстановката напомня на филм на Костурица – на малката веранда пред хижата седяха няколко пияни от сутринта мъже и обядваха боб и пръжки… Единият от тях беше рибар, който нахлузи гумени ботуши и тръгна на риболов към някое от езерата, другият – от три дни бил тръгнал към Рилските езера, но все нещо го отклонявало от пътя… Третият – подпийнал възрастен дядо – се бръснеше на сухо на пейката пред хижата. Имаше и някаква девойка, на която конете й били изяли палатката.

Обядвахме и потеглихме отново. Целта ни беше Кобилино бранище, но не бяхме сигурни, че ще успеем да стигнем. Казаха ни, че пътя е към 6 часа добър ход. Тръгнахме в 14:00. Мислехме, ако не успеем да стигнем, да спим на някоя поляна преди заслона…

Първата част от маршрута беше поносима – сравнително равна пътечка през клекове. След това обаче, започна голямото изкачване по Водни рид. Хълмът беше доста стръмен, слънцето напичаше безмилостно, а на някои места пътеката се изкачваше вертикално нагоре. Отсреща се виждаха Смрадливото и Черното езеро. След като се изкачихме имаше малко вървене по било, от дясна страна долу се виждаха Горнолеворечки езерца – странни езера обагрени с червено по ръбовете, като рани, а след това Воднивръшки езера. От другата страна ни очакваше още толкова продължително и стръмно спускане… Непрекъснато се оглеждахме за пустия заслон, но не би… Идеята да пренощуваме някъде преди заслона, окончателно пропадна – просто нямаше къде.

След точно 6 часа, най-после видяхме заслона. Мислехме, че може да нощуваме в него, но бързо се разубедихме. Вътре е доста голяма мизерия, макар и да не се имам за придирчив човек. Може би, ако нямаш друг избор – да, но при наличие на палатка и чували – не, благодаря. Въпреки очакванията ни, че ще има течаща вода, тя се оказа на доста голямо разстояние от самия заслон. Като цяло Кобилино
бранище е доста усойно място. Добре, че пред заслона вече бяха опънали палатка група естонци, а наоколо щъкаха няколко рошави кученца, така че не се чувствахме много самотни 🙂 Тази нощ навлякох всички дрехи, които носех, освен това съединихме чувалите и най-после успях да се наспя.

На другия ден тръгнахме доста късно, подлъгани, че Страшното езеро е само на час и половина път. Вървяхме по сравнително приятен наклон и се изкачихме край Поповокапските езера.

Малко преди Поповокапски превал видяхме диви кози. Притичаха много близо до нас и се качиха на билото. Там постояха доста време и ни гледаха. К предположи, че са искали да ни отвлекат вниманието от малките им.

Следваше един леко екстремен участък – каменна пътечка над урви, осигурена с метална проволка. Почти веднага след това се показа Страшното езеро, скътано между две огромни надвиснали канари. Заслонът на брега му, за съжаление, не беше в по-добро състояние от този на Кобилино бранище.

Следващото ни изпитание беше едно безкрайно слизане по морени и натрошен камънак към х. Мальовица. Първоначално идеята ни беше да спим на Еленини езера, но след като първата част (до Страшното езеро) направихме за 3.5 часа, а втората (до хижата) – за 2 часа и 4о минути, и когато пристиганхме в хижата вече беше към 17:00, стана ясно, че няма да успеем. Голямата и Малката Мальовица ни гледаха присмехулно отгоре и изглеждаха недостижими.

Останахме да спим в хижата, която ни изненада много приятно. Изцяло ремонтирана – с чисто нови тоалетни ан двата етажа, с топла вода, сапун и перфектна хигиена. Атракцията на хижата беше един огромен и добродушен санбернар. Вечеряхме порядъчно, постегнахме се и спахме на мекичко 🙂

Изкачването на следващия ден не беше толкова трудно, колкото очаквахме. Предполагам, че е защото се бяхме настроили да е трудно, а то не беше. Качихме се за 3 часа. От билото се отвори страхотна гледка… Виждаше се и Рилския манастир – някъде много, много надолу.

Не продължихме по билото, а кривнахме вдясно към циркуса на Урдини езера. По карта трябваше да има пътечка, макар и немаркирана, но не можахме да я намерим. Слязохме напряко, по сипея, хвърлихме раниците и тръгнахме да изследваме циркуса. Скоро намерихме една скрита пътечка край скалите и излязохме на място с невероятна гледка. Беше като в приказките – меки, заоблени, зелени хълмове и сгушени между тях яркосини езера. Слязохме до най-горното езеро, което се изливаше с красива каскада в по-долното – Паницата. Слязохме долу до водопада, натопихме крака и поседяхме безмълвни на брега на езерото.

Нощувахме на брега на едно блатце под билото. И тази нощ спах чудесно, макар че някои се оплакаха, че са били неспокойни и им се струвало, че животинки обикалят цяла нощ палатката им. После като си говорих с един познат, той ми каза, че на Урдини езера имал чувството, че самодиви обикалят палатката му 🙂 А пък ако започнеш да обръщаш прекалено много внимание на странните шумове наоколо,
започвали да стават странни неща 😉

На другия ден трябваше да слезем до долината на Урдина река. Пътеката на места беше доста видима, на места се губеше, но сравнително лесно слязохме и тръгнахме надолу край реката. От долу езерата не се виждаха – скалите горе изглеждаха като крепостна стена, която ревниво пази съкровището, скрито от другата страна.

От един момент нататъък започна да си личи, че наближаваме „цивилизацията“ – по нарастващото количество боклук наоколо. Иначе като цяло планината беше доста чиста. Боклуци видяхме само около Кобилино бранище. Не мога да разбера защо някои хора си мислят, че някой ще дойде да почисти след тях… На Урдини езера също имаше едни хора с палатка, които си тръгнаха, когато ние пристигнахме. После видяхме, че са си оставили чувалчето с боклука под един камък…

Интересно е, че по целия машрут, освен около Страшното езеро и Мальовица бяхме срещнали по пътя си изключително малко хора. Явно повечето туристи предпочитат утъпканите маршрути, места, до които лесно се стига с кола, и така някои местности се оказват претъпкани с хора, а на други – може с дни да не видиш почти никого… Определено предпочитам вторите.

Не пропуснахме да се отбием при водопада, който се намира в края на ботаническия маршрут от Яворова поляна. Водата беше ледена, но въпреки това се топнахме. Преживяването е изключително зареждащо и вдъхновяващо.

После продължихме до Яворова поляна, а от там до ЦПШ, от където ни взеха с кола до Говедарци.

Следват три блажени дни пълно размазване в Къща Джамбазки. Първия душ, говедарските задушени картофки, сочните кюфтенца, домашната лютеница, пъстървичката, цеденото кисело мляко, басейна, зелената полянка и припичането на слънце. Блаженство 🙂

Устрем

август 5, 2008

Не ме покривай с покрив у дома си,
не ме зазиждай с четири стени,
защото има мъдрост стара,
че песента във клетка не звъни
Дори да бъде клетка позлатена
свободна само над света лети

Не ме кори за нощите ми будни,
че тясно ми е в мекото легло,
че сън, когато в клепките ти легне,
аз литвам с мое мъничко крило
и хората далечни са ми други,
и спирам радостна пред всеки праг,
и пращам много, много нежни думи
след всеки заминаващ влак.

Земята топла с две ръце обгръщам
очи потапям в ярките звезди
и цялата се устремявам
към неизбродните висоти
Не ме съди за мойто безпокойство
за жаждата веч да се стремя
В кръвта си нося непокорство,
преляно в мен от моята земя.

Маргарита Хранова – Устрем