Archive for декември, 2007

Моята малка красавица

декември 29, 2007
Това е коледната елха, която купихме миналата година. Преживя цяла една година в апартамента – напролет й пораснаха нови клонки, цяло лято я поливах всеки ден, пръсках я с вода и внимателно й окопавах почвата. Много се притеснявах дали ще й понесе, но тя се справи :).
Тази година е дори още по-красива от миналата. Чувствам се много горда и доволна от себе си, защото две дръвчета не са били купени и захвърлени на боклука веднага след празниците, а освен това тази пролет смятам вече и да я засадя някъде. Малко ще ми липсва обаче… Но пък следващата зима ще си взема нова 🙂
Advertisements

Пирин – от Банско до Мелник

декември 29, 2007

Най-после ми остана време да си подредя мислите и снимките и да напиша пътеписа за похода ни в Пирин. Както и предполагах ми отне доста време, най-вече за да си избера и обработя снимките, добре че беше поредичката от почивни дни 🙂 И така, ето я и историята:

Пътувахме с нощния влак от Варна до София, а на сутринта – с автобус до Банско. Пристигнахме към 11 ч. и целта ни беше да се доберем някак до хижа Бъндерица. Оказа се, че лифтът по това време на годината не работи, а редовното автобусче е чак в 14:00. За наш късмет се появи някакъв чичко с маршрутка, който предложи да ни закара за по пет лева на човек, така че след половин час вече бяхме на хижата. Хапнахме боб с кюфтенца, разгледахме набързо Байкушевата мура, която се намира на пет минути от хижата, и тръгнахме нагоре.

Гледка по пътя от хижа Бъндерица към Вихрен. Горе вдясно е връх Тодорка.

Вървяхме по зеления маршрут през Казаните, като идеята беше да пренощуваме на Премката. Тъй като първия ден бяхме още доста ентусиазирани, без много затруднения се качихме 1000 метра нагоре. Бяхме тръгнали късно – към 1 часа може би, и към 5 срещнахме група хора, които учудени ни попитаха къде ще нощуваме. Като разбраха, че отиваме към Премката, ни пожелаха „равно място“. Понеже не знаехме какво ни очаква, не разбрахме пълния смисъл на това пожелание. (и само се усмихнахме 🙂 )

Снежникът Големия Казан. Там снегът никога не се стопява, дори и през август.

С увеличаване на височината и напредване на времето, ставаше все по-студено и вятърът се усилваше все повече. Скоро облякохме ветроупорните якета, а аз горчиво започнах да съжалявам, че не си бях взела шал и ръкавици. Когато стигнахме до търсеното място, меко казано ми се стъжни 🙂 То представляваше гола, равна (само на пръв поглед) поляна в подножието на връх Вихрен. Няколко метра по-нататък беше най-ниската точка между Вихрен и Кончето. Там духаше толкова силно, че беше невъзможно да стоиш прав повече от 30 секунди.

След като безуспешно търсихме място за палатката, накрая се примирихме, че ще спим под наклон минимум 30 градуса и се хванахме на работа – за първи път в реални условия. Вятърът се беше усилил до толкова, че веднага след като я опънахме, побързахме да се скрием вътре. За зла беда, решихме да отворим консервата свинско с боб, която в този кучи студ, имаше отвратителен вкус (не си вземайте лоясващи консерви, ако ще нощувате на повече от 2000 метра височина). Единственото ни утешение беше малка една зелена бутилчица с карнобатска :).

Легнахме си още към 8. Бях толкова уморена, че веднага заспах, но се събудих два часа по-късно от някакви ужасяващи звуци. Палатката плющеше така, сякаш вятърът щеше да я отнесе всеки момент. Чак сега забелязахме една малка, но изключително важна подробност – а именно, че палатката е абсолютно непригодна за такава височина и температури. По вътрешната повърхност се беше образувал конденз, а мястото, където се съединява отворът с палатката, в долната си част нямаше цип и от там идваше ужасното плющене… От друга страна се оказа, че е доста неприятно да се спи върху голата земя, а не си бяхме взели постелки. Освен, че малките камъчета отдолу ръбят доста, от земята идва и хлад, което при такива чувствителни към студ персони като мен, е доста гадничко. Като цяло, нощта мина във въртене в чувала от едната страна на другата, опити да се свия на кълбо, и някакво междинно полусънно състояние. Страх ме беше, че ще заспя, ще се отпусна и ще се разболея, и никакъв Вихрен няма да мога да кача. Заричах се, че повече никога няма да се навия да спя на палатка, и се чудех как ще издържа още две нощи. 🙂

Облаците тъкмо се вдигат над Кутело. А ние спахме на тази поляна. :)

На сутринта едва дочаках да изгрее слънцето и ококорих очи. Навън беше нереално – всичко беше забулено в мъгла. Усещането, че си спал в облаците, е уникално. Не можехме да тръгнем преди да са се вдигнали, така че изчакахме чак до десет часа. През това време успях да направя няколко снимки, включително и единствената сполучлива на прословутото Конче.

Изглед към Вихрен от Премката       Единствената сполучлива снимка на Кончето.

Макар според табелката до върха да имаше 40 минути, ние го качихме за около час и двадесет минути с раниците на гърба. Катеренето си беше доста предизвикателно и на места трябваше да прилагаме мускули и съобразителност 🙂 За сравнение с Мусала вече ми се струваше, че не може да става и дума. Вихрен е къде-къде по-труден и пътят до него не се е превърнал в магистрала. Горе имаше няколко човека, но съвсем не беше пренаселено. Времето беше много хубаво и се виждаше почти всичко наоколо, с изключение на Кончето.

Пътеката, по която изкачихме Вихрен.      
       
Слизането също беше доста голямо изпитание – за около пет часа слязохме 1300 метра надолу до хижа Вихрен. Щяхме да продължаваме до Рибното езеро, обаче умората си каза думата. Няколкостотин метра след хижата попаднахме на едно райско местенце и решихме да нощуваме там. След трудностите първата вечер, втората беше направо блаженство.

Езеро Окото         Вихрен огрян от лъчите на изгряващото слънце. Гледката е от Окото.

На третия ден станахме рано-рано и продължихме край Рибното езеро към Тодорини порти. Този ден направихме най-дългия преход – някъде към 12 часа. Сега, като го пиша, чак ми се струва невероятно.  Слязохме край езерата Тодорини очи, там пейзажът е почти като лунен, а след това край Долното и Рибното Василашки езера – където пък е приказно красиво.

Панорама на Рибното Бъндеришко езеро.

Дългото Бъндеришко езеро         Горното и Рибното Василашки езера

Едното от езерата Тодорини очи        

Рибното Василашко езеро         Жабешкото езеро и връх Гранитен

Рибното Василашко езеро         Рибното Василашко езеро отново

Вървяхме край река Валявица чак до Превалския циркус, като мислехме да пренощуваме край някое езеро, ако намерим подходящи условия. За съжаление, тъкмо спряхме и ни срещнаха двама младежи, които ни казаха, че не можем да нощуваме там, защото е забранено опъването на палатки… Със сетни сили тръгнахме да се изкачваме към Тевното езеро. Преминаването през Мозговишката порта беше направо като на магия, в такива моменти човек осъзнава, че колкото и да се чувства на предела на силите си, винаги е способен и на още малко в критични моменти.

Долината на река Валявица и Мозговишката порта в далечината         Река Валявица, Мозговишката порта и връх Валявишки чукар в ляво

Почивка преди последното изкачване за деня         Поглед назад към Превалския циркус и Превалските езера от Мозговишката порта

Край заслона на Тевно езеро имаше направо едно малко селце от палатки, едва успяхме да си намерим подходящо място. Заслонът беше също пълен с хора, а дневната беше окупирана от две поразвеселени групи, които поръчваха омлет след омлет и салата след салата. Дори се почувствахме малко не на място. След несполуките на първата нощ на палатка, се притесних, че тук нещата ще се повторят и дори ще е по-зле, но за щастие не беше така. Дадоха ни одеала, взехме си супа и чай с ром и даже изпушихме по една пурета под звездите. А какви звезди имаше само… Жалко, че бяхме толкова уморени, че почти нямаме никакви снимки от тази вечер. А определено имаше какво да се снима. Туристите по палатките наоколо шумяха и обикаляха доста време, но аз съм заспала и съм спала доста добре, почти без да ми е студено или неудобно.

Тевно езеро

На сутринта на последния ден в планината тръгнахме към хижа Каменица по жълтия, а след това по синия маршрут – по долината на Козя река. Слизането беше сравнително плавно и нямахме почти никакви премеждия.  От Каменица продължихме до Попина лъка, а от там ни взеха с кола до Мелник.

Долината на Козя река         Долината на Козя река

Когато пристигнахме в града имах чувството, че съм пристигнала от някакъв друг свят – по-чист, по-хармоничен, по-красив, и ми трябваше известно време докато се настроя отново към цивилизацията. И още същата вечер, в механата, докато опитвахме прословутото мелнишко вино, започнахме да кроим планове по какви маршрути ще ходим следващата година 🙂

Параграф 22

декември 9, 2007

Когато преди около 10 месеца си закрих дебитната карта в ОББ, мислех че повече няма да си имам работа с тях. Сега след като отново се сблъсках с тази ужасна банка, вече искрено се надявам, че никога повече няма да ми се наложи да стъпя там…

През март тази година отидох да подновя дебитна карта, издадена от бившата ми фирма. Казаха ми, че трябва да платя пет лева, за да ми я изпратят от клона им в София или да отида да си я взема лично от там. Понеже не ползвах картата особено често, а и в нея имаше едва седем лева, реших, че не си струва да се занимавам и поисках да  я закрия. След като подписах заявление, ме уведомиха, че сметката към картата ще остане валидна, но за нея така или иначе не се плащат такси и няма смисъл да я закривам. Ако все пак държа да я закрия, това може да стане след няколко дни, не веднага… Казах си, че в случая наистина няма смисъл да се занимавам и забравих за случая.

Преди около месец, обаче на Б. му се случи интересна случка с друга банка – оказа се, че на сметката към дебитната му карта изведнъж започнали да начисляват някакви такси… Присетих се за моята висяща безтаксова сметка и реших да проверя какво става.

За моя най-голяма изненада служителката ме уведоми, че дебитната ми карта не е закрита!  Запазих самообладание и заявих, че искам да я закрия отново. Подписах същото заявление и чух същия рефрен – картата ще бъде закрита, но сметката към нея си остава и ако искам да я закрия, това може да стане след няколко дни! Но няма смисъл, защото по нея не се начисляват никакви такси и бла, бла, бла…

Твърдо решена да се разправя с този въпрос веднъж завинаги, след около две седмици (за по-сигурно), отидох за трети път в банката. Отново чух дежурното „Ама по сметката няма никакви такси, защо ще я закривате“, само че не се поддадох. Казаха ми, че в наличност има 92 стотинки, но при закриването трябва да платя 1 лев за тегленето им на каса. Усмихнато отговорих, че не ми е за 8-те им /кирливи/ стотинки. След като не можа да излезе на глава с мен, служителката отиде някъде и след около десет минути се върна с подписан документ, който удостоверяваше, че сметката е закрита и с платежно нареждане за теглене на 92те ми стотинчици…

На касите имаше навалица от хора. Салонът всъщност беше пълен с хора, които чакаха за касите. Системата им беше увиснала и касиерките чакаха със скръстени ръце и отегчени изражения. След като видя моето платежно, моята касиерка злорадо каза „Ама вие за деветдесет стотинки ли? Не се знае колко ще се наложи да чакате.“ Аз търпеливо се усмихнах и казах, че вече съм чакала повече от десет минути. „А, това е малко“ беше отговорът…

След около още десет минути системата се оправи. Касиерката тръгна да въвежда транзакцията и в един момент се втрещи. Ама това кой го бил писал, ама то не можело така, оставало салдо минус осем стотинки. Аз казах, че няма проблем да си платя осемте стотинки,. Тя обаче троснато ми отвърна, че не може да ги внеса сега, защото сметката е закрита… Трябвало да е кръгла сумата. Не можела и да анулира таксата от един лев, защото… да, точно така, защото сметката била закрита… Само дето никой не ми беше казал да ги внеса тия прословути осем стотинки предварително. Касиерката започна да пуфти и да сумти, проведе няколко телефонни разговора, после пак пуфтя и сумтя и накрая ми хвърли документите и каза да се върна там от където са ме пратили, да се оправят те.

Междувременно дойде някаква супервайзорка и започнаха да обсъждат как „не можело да не може“. После супервайзорката отиде някъде, бави се около 10 минути, върна се и каза, че моят случай е изключително заплетен и защо съм й губела времето при условие, че имало толкова много клиенти днес, системата забивала, и само аз съм й липсвала с моята сметка… Трябвало да се обажда на хелп деска, не се знаело кога ще се оправи проблема, даже ми предложи да ида да пия кафе и да се върна по-късно… Защо съм настоявала да ми закрият сметката, те нали ми били казали, че няма смисъл…

До един момент ми беше полузабавно-полулюбопитно какво ще стане, обаче след като беше минал повече от час размотаване, започна да ми писва и малко остана да им се развикам. Обаче запазих самообладание и попитах, след като сметката вече е закрита, не може ли да им оставя осем стотинки и да си ходя, а те са се оправят. Отговорът, за мое изумление беше, че не може, трябвало да приключим с тази история до края и не можело да си тръгна докато не се оправи документацията.

Остави ме и отиде да обсъжда с няколко други касиерки и служителки. Говориха може би още 15 минути… Когато вече бях на предела на търпението си, се върнаха и ми казаха, че нещата били почти уредени… Отидох пак на касите, попълних още едно нареждане за внасяне на сума в размер на 92 стотинки и ми казаха, че е готово. Даже нямало нужда да плащам осем стотинки, представяте ли си. В знак на добра воля, едва ли не!

Никой не ми се извини за изгубеното време (час и половина), нито пък усетих някаква вина от страна на служителите за случката. По-скоро излезе така, все едно аз съм виновна, че съм поискала да си закрия сметката и не ме е срам да им губя времето с глупости… Да си призная излязох с огромно облекчение и не смятам да се връщам повече никога там. Дори си мисля, че трябваше да им вдигна скандал, но сега вече няма значение. Само се надявам, че няма да има много други пострадали като мен…

Какво повече…

декември 5, 2007

„Заедно с него ще бъда щастлива, помисли си. Ще бъдем щастливи, ще живеем заедно, ще се радваме един на друг и ще имаме здрави и красиви деца. Дните на труд ще се редуват с дни на удоволствие.

…Какво повече да искам. Защо да искам повече?“

„Твоите мисли се различават от мислите на останалите в семейството. Умът ти не иска да се скрие зад затворени стени. Умът ти е като моят. Иска да се извиси нас реката, да види един променящ се свят, един свят на нови идеи. Един свят, където всичко е възможно за смелите и дръзновените.“

„Изборът, който трябваше да направи, внезапно изникна пред нея с цялата си простота. Трябваше да избира между лесния и трудния живот. Почувства се силно изкушена да се спусне надолу по криволичещата пътека и да се върне при нормалния, щастлив живот, който добре познаваше… В този живот имаше сигурност. В този живот имаше единствено делнични радости и скърби и човек нямаше от какво да се страхува освен от старостта и смъртта.“

„Накрая идва смъртта“, Агата Кристи