Archive for the ‘Размисли’ Category

Просто мама

февруари 13, 2010

Да, знам, тотално съм си зарязала блога… Всъщност може да се каже, че съм зарязала целия си предишен живот – работата, приятелите, хобитата и въобще всичко. Явно такъв е механизма, все пак една майка има нужда от 99% от вниманието и силите, за да опази и отгледа безпомощното същество.

Всъщност не мога да кажа, че се оплаквам. За момента дори изпитвам някакво удоволствие да функционирам в една плоскост. Сякаш съм била преуморена от това да бъда толкова много неща едновременно, та сега ми харесва да бъда просто майка, без да е необходимо да бъда каквото и да било друго. Да си лентяйствам и мързелувам, с прекрасното извинение, че съм много „заета“ да гледам детето си. Не, не искам да кажа, че си нямам работа по цял ден. Но работата е съвсем друг тип, обикновена домакинска, ежедневна, повторяема работа, която ангажира едва няколко процента от мозъка ми 😉 Също така имам и прекрасно извинение да не се занимавам, с хора, които не са ми приятни 🙂

Прочетох си пак една статия, която съм писала преди почти 4 години. Тогава определено не съм била готова да бъда майка, но сега знам, че когато забременях – вече бях. Да, наистина не съм същия човек. Наистина не мога да вземам решения само за себе си, защото винаги, от сега нататък ще мисля и за нея. Наистина не мога да правя каквото си поискам и когато си поискам. Но всъщност, в момента нямам нищо против това.

Дали си е струвало? Не съм от тези, които ще кажат, че детето е смисълът на живота им, че го обичат повече от всичко друго на света. Няма да залея блогa, Facebook-a, или някоя друга социална мрежа, със снимки на бебето си, няма да си сложа нейна снимка като аватар, нито пък ще пускам всеки ден статии, видео клипчета и прочие информация за това как спи, яде, ака, има зъбче и т.н и т.н.

За мен е достатъчно да съм сигурна, че я обичам, още от първия момент, в който видях теменужено сините й очи и докоснах малкта й ръчичка. Че обожавам да я виждам как бърчи носле и отваря устичка като малко пиленце, докато търси да засуче, да я гледам как спи блажено и невинно в най-невероятни пози, да я слушам как се смее, докато я гъделичкам с нос по коремчето, как расте, развива се и се учи всеки ден, всяка минута и всяка секунда.

За момента ми е напълно достатъчно да бъда до нея. И да я обичам с цялото си сърце.

Няколко причини, въпреки които няма да прослушам чалга

септември 8, 2008

От известно време някак вече не е модерно да се възмущаваш от чалгата. Тя постепенно се превърна в поп-фолк, прокрадна се в ежедневието на повечето хора и се намести там, където най-малко очакваш да я срещнеш. Вече не е вярно, че само простаците слушат чалга – слушат и хора интелигентни и свестни… Чалгата успя да се маскира като още един стил музика и хората започнаха да твърдят, че я слушат просто защото им харесва и им носи положително настроение…

Въпреки това, за мен чалгата си остава символ на всичко, което презирам и намирам за просташко. Много хора са се учудвали, че не слушам такава музика или са ми казвали „Да бе, ама на две-три ракии ще прослушаш, всеки го прави.“ Истината е, че на такава музика дори не мога да се напия…

А това са някои от най-тъпите причини, които са ми изтъквали, за да започна да слушам чалга:

1. Защото всички правят така.

Не мога да повярвам, че това може да е причина, за да направиш каквото и да е…

2. Защото вече ги дават по всички телевизии, даже и по bTV, Канал 1 и Нова, включително и по големите празници.

Не гледам телевизия.
Телевизията запълва празнотата в главите на повечето хора. Други просто се опитват да заглушат мислите, които не им изнася да приемат.

3. Поп-фолк звездите ги има и в лъскавите списания.

Толкова по-зле за тях. Списанията, имам предвид. Значи или не са били толкова лъскави, или вече не са толкова лъскави.

4. Чалгата вече не е това, което беше. Има много хубави и качествени песни, вкарват и модерни елементи. Мазните чалги от типа на „Доко, доко“, „Тигре, тигре“ и „Радка пиратка“ са отдавна в миналото, или ако ги има, се пускат само в най-долнопробните кръчми. Освен това певиците са много способни и талантливи, защо се вторачваме само в устните и в циците им.

Ами защото те затова са направени – да се вторачват в тях…

Колкото и полирана, шлифована и лъскава да стане чалгата, никога няма да я приема, заради това, че в основата си винаги остава една и съща. Култура за масовата публика с много малко и еднообразно съдържание зад помпозната си същност. Ушите и очите се залъгват, душата се вълнува от на пръв поглед универсалното чувство – любов… Но всъщност от където и да го погледнеш, мотивите за човешките действия се свеждат само до простичките секс и пари. Сексът е пари, парите са секс.. Няма нужда да се усложняват нещата, нали?

Всичко е повърхностно, а текстовете са лесно смилаеми. Думите са ежедневни, лесно произносими, а римите са клишета. Не подтиква към размисъл, не отключва въображението. Не поставя абсолютно никакви въпроси…

Ама тя чалгата не претендирала за изтънченост всъщност, тя била само за разтоварване или забавление… Ами ако е така, аз имам други много по-добри идеи за разтоварване и забавление…

Не искам да обвинявам никого в нищо, но все пак – защо слушате чалга?

За съдбата и избора

август 28, 2008

„Съдбата не е въпрос на късмет. Тя е въпрос на избор. Тя не е нещо, за което трябва да се чака, а е нещо което трябва да се постигне.“

Уилям Дженингс Браун

„Човешкий разум е създал съдбите с цел да ги направи отговорни за своите погрешки и блужденья. А всъщност ний сами сме отговорни за бедствията си; зла орисия – е орисия на човек бездарен…“

Стоян Михайловски

„Каквото избереш – това е твоята съдба.“

Шри Шри Рави Шанкар

Въртележка

август 28, 2008

Човек има нужда от време на време да спира и да се оглежда около себе си. Най-вече има нужда от това да направи преценка какво е постигнал до момента, кое му харесва и кое – не. За да може да предприеме някакви действия, да коригира това, което не му харесва.

Човек има нужда да спре за малко, да слезе и да се отдалечи от въртележката, за да няма опасност люлката, идваща зад него, да го блъсне в гърба. Слизането от въртележката не е лесно, но е жизнено необходимо. Много хора не го правят или го правят, когато вече е прекалено късно и съжаляват за това.

Царя на пътя или Негово Величество Автомобилът

август 28, 2008

Поради безобразно лошото качество на обществения транспорт, да имаш личен автомобил се превърна в задължитело условие. Поради някакво криво разбиране за обществено положение, да имаш автомобил стана и белег за благосъстояние. Да имаш дори и най-старата трошка втора или даже трета употреба, е по-престижно от това да се возиш с градски транспорт или велосипед. Възникна и народната „мъдрост“, че ако човек след 30 годишна възраст все още не си е купил кола, то той е пълен неудачник.

От вътрешността на автомобила си всеки шофьор се чувства неуязвим и недосегаем да обижда, псува и нагрубява всички останали – пешеходци, велосипедисти, други шофьори – доколкото, разбира се, е сигурно, че другият не го чува и няма да си докара някой здрав бой. От вътрешността на автомобила си шофьорът се чувства неуязвим да кара с висока скорост и да застрашава не само своя, но и живота на всички, с които се разминава на пътя…

Автомобилът изкривява представата за разстояние. Ходенето пеша става някакво досадно задължение. Дори и за 5-минутни разстояния започва да се ползва колата. Ако до някое място няма път с кола, никой не си и помисля да отиде там. Което всъщност е хубаво. Докато и до там не прокарат път.

Не съм против автомобилите. Те всъщност ти дават свободата да отидеш някъде, до където няма градски транспорт, свободата да не се съобразяваш с разписания и други хора. Ако си купя автомобил, то ще е единствено, за да пътувам извън града с него.

Но не се ли е превърнал автомобилът от средство в самоцел? Вместо да ни служи, ние започваме да служим на него. Задръстваме се, задушаваме се с автомобили. По улиците няма място за хора, има място само за автомобили. Няма място за дишане от автомобили. Търсим средства да осигурим паркинги, да разширяваме улиците, вайкаме се за цените на бензина, а всъщност решението е толкова просто. Вместо да се поощрява увеличаването на броя автомобили, което е порочен кръг – повече автомобили, повече паркинги, по-големи улици, още повече автомобили, защо не се инвестира в по-качествен градски транспорт, велоалеи и по-добри условия за хората да вървят пеша… Защо пътуването с автобус, трамвай, тролей да не се превърне в нещо нормално, от което не ти се гади, само като си помислиш за него? Защо ако някой работещ престижна професия отива с колело на работа, на него се гледа по-скоро с някаква насмешка или недоумение? Какво трябва да се случи, за да се променят нагласите?

Fading

юли 7, 2008

Притеснявам се, че оставям нещата, които ми се случват напоследък – чувствата, емоциите, мислите – да изтлеят малко по малко. Без да успея да оставя някакъв отпечатък някъде, нещо, което после ще ми напомни как съм се чувствала точно в този момент. Защото спомените избледняват…

Дилема

юни 3, 2008

Представете си, че сте човек, който държи на опазването на околната среда. Представете си, че събирате разделно отпадъците, не ползвате найлонови торбички, ползвате енергоспестяващи крушки, изключвате осветлението, когато в стаята няма никой и спирате водата, докато си миете зъбите.

А сега си представете, че ви се налага да пътувате на 2500 километра разстояние и имате избор между автобус и самолет. С автобус времето за пътуване е 40 часа, а със самолет – 2 часа. В първия случай се налага да прекосите цяла Европа и да прекарате две нощи в седнало положение. Във втория – половин тон въглероден двуокис ще ви тежи на съвестта….

А личния пример?…

Палачинки в събота сутрин…

май 31, 2008

Това е класика 🙂 Всъщност е събота на обяд, но това е единственият ден, в който мога да си поспя до когато искам…

Присетих се за един коментар, който бях писала преди много време, но важи с пълна сила в момента 🙂

Във въртележката, в която живея, ми се видя направо като разточително удоволствие това, да отделя два часа, за да направя истински топли, пресни палачинки, вместо онези дето ги продават по десет в полиетиленова опаковка.
Но пък те никога не могат да заменят удоволствието от мириса на разтопено масло в сгорещения тиган, от това да гледаш как сместа се разстила равномерно от ръб до ръб, как на повърхността се появяват ситни дупчици и от тях започва да се издига пара. После внимателно отлепяш отстрани, смъкваш палачинката надолу и извършваш онова знаменито движение, с което я мяташ нагоре и я улавяш от другата страна.
Нищо не може да замени и спомените ми от детството, когато майка ми забъркваше една огромна купа палачинкова смес, а ние с брат ми седяхме покрай нея и дебнехме кога ще има готова. Една за него, една за мен, с пълнеж от най-невероятното черешово сладко на света. Изяждахме ги със скоростта на светлината, по-бързо отколкото майка ми успяваше да ги опече. Наистина незаменимо…

За малко да забравя рецептата 🙂 Ясно е, че всеки уважаващ себе си любител на палачинки си има своя изпитана рецепта. Ето я  и моята:

2 яйца
половин литър прясно мляко
1 шише газирана вода (300мл)
1 ч.л. сода
1 шепа захар
брашно, за да стане сместа гъста като боза.

По нататък е ясно 🙂 Enjoy!

Just a thought

май 30, 2008

Понякога съжалявам, че имам възможност да изживея живота си само по един единствен начин…

Че най-вероятно никога няма да успея да посетя всички места, които ми се иска да посетя, и никога няма да прочета всички книги, да чуя всички песни, да науча всички неща, които искам…

Чудя се дали не пропускам нещо изключително важно живеейки тук и сега, а не там и по друго време…

Искам животът ми е да е пълноценен, пълноцветен и въобще много пълен… Знам, че от мен зависи и знам, че аз правя всичко възможно да за го направя такъв… но все ми се струва, че нещо пропускам…

Празен лист

март 6, 2008

Един месец и нито дума. Думите не идват. В главата ми гъмжи от информация, но не остава място за мисли, чувства, усещания, нищо различно от ежедневните тревоги… Не че не допусках, че ще се случи така, но… Rat race в пълния смисъл…

Чудя се дали не се връщам в изходната позиция – това, от което се опитвах да избягам…