Archive for the ‘Приключения’ Category

Амстердам 2008 – част 4

февруари 15, 2009

Два дни определено не са достатъчни, за да разгледаш каквото и да е от Амстердам. Още повече, че докато се изнесем от Бакум, става обяд. Тъй като първия ден не бях видяла почти нищо от самия град, сега ми се иска да обиколя по-голяма част от центъра, парковете, да видя Цветния пазар, да посетя музея на Ане Франк и като цяло да усетя атмосферата. Макар да имаме уговорка да се видим по някое време с част от групата от конференцията, решавам да тръгна от начало сама.

Минавам по широка улица, която е превърната в бит пазар. От двете страни са разположени стотици сергии, където се продава всичко, което можеш да си представиш. Разстоянието между сергиите е запълнено с множество хора от различни раси и народности. Тук не може да се кара колело, така че се налага да го бутам.

След това минавам през Osterpark, а после и през Sarphati park. Всички паркове са изключително поддържани, със зелена тревичка и задължително езерце с патици. По поляните са налягали хора, събота следобяд е, правят си пикници и се припичат на слънце.

Минавам през площада, където се намират Rijksmuseum, Van Gogh Museum и Stedelijk Museum. В Амстердам има толкова много музеи, че е невъзможно да посетиш всички – музей на лалетата, музей на мадам Тюсо, на тревата, на модерното изкуство, морски музей, класическо холандско изкуство, исторически, археологически, на секса и на каквото още се сетиш.

Накрая стигам до Vondel park – най-големия парк в Амстердам. Атмосферата и тук е подобна – хора, разпънали одеала по тревата, велосипедите до тях, в казиното има сватба, под моста разни хора пушат трева. На открита сцена има концерт, спирам да послушам малко.

После започва да вали. Не силно, но е неприятно, защото нямам подходящи дрехи. Хората в парка не се трогват от дъжда, никой не хуква да се прибира, само се преместват под дърветата и продължават да пикникуват. Аз също се скривам под едно дърво и чакам да спре. Времето обаче напредва, а аз все още не съм видяла и половината от планираното. Като намалява малко, тръгвам към централната част на града.

Малко преди музея на Ане Франк, накъдето съм се запътила, ми се обаждат познатите от конференцията. Казвам им, че ще се чуем по-късно и точно в този момент ми пада батерията на телефона…

Оказва се, че пред музея има огромна опашка. Не ми се чка толкова и продължавам разходката. Минавам по търговската улица – много магазини, много хора и отново забранено за колела.

Малко по-късно съвсем случайно се озовавам на цветния пазар. Все още ръми леко, а започва и да се смрачава. Сергиите май скоро ще да започнат да затварят и се притеснявам, че няма да ми стигне времето. Все пак успявам да избера няколко магнитчета, лалета и платнена торбичка с надпис „This bag will take you higher“.

Връщам се до музея, опашката е намаляла вече и бързо успявам да вляза. Вътре е по-различно от колкото си го представях, защото няма никакви мебели. В стаите има проектори с филми, които разказват различни части от историята. Отново ми става много мъчно и дори се разплаквам. Спомням си колко бях впечатлена от дневника на Ане и колко ме промени тя. Опитвам се да направя една снимка за спомен, но охраната веднага ме скастря.

От музея излизам доста подтисната. Вече не зная какво да правя и къде да отида. Това, че нямам телефон ужасно ме тормози. Поне дъждът е спрял. Влизам в един специализиран магазин за халюциногенни вещества. Питам за гъби. Продавачът е много любезен, пита ме от къде съм и ми дава брошурка с продуктите. Оказва се, че гъбите са доста скъпи, продават се в порция най-малко за двама, а действието им продължава доста дълго. Освен това не е препоръчително да се изпробват самостоятелно, хубаво е да има някой, който да те наглежда, защото действието може да се прояви по различен начин. Решавам, че не е най-подходящия момент да правя подобно нещо и тихичко се изнизвам от магазина.

Иска ми се да видя квартала на Червените фенери по-тъмно, обаче така и не успявам да го открия. Пък и ме хваща мъничко страх да ходя сама там.

Решавам да се прибера, за да си заредя телефона и да мога да се свържа с компанията, но някъде по това време успявам да се изгубя. Улиците в централната част на Амстердам са доста оплетени и непоследователни. Дори и с карта ми е трудно да се ориентирам и се оказва, че се въртя в кръг. Непрекъснато излизам на площад Дам – сигурно поне три пъти, докато накрая си казвам да се взема в ръце и успявам да тръгна в правилната посока.

За лош късмет, когато пристигам се оказва, че в квартирата няма никого. Няма и как да се свържа, няма къде да си заредя телефона и ми остава единствено да чакам… Напразно се опитвам да си включа телефона и да извадя от там номера на някой от познатите, за да пробвам да звънна от някъде другаде…

За да оползотворя времето тръгвам да се разхождам из квартала. Намирам един единствен магазин, който работи, въпреки че все още е едва 10 часа. Купувам няколко пакета със стропвафели за подаръци. Цените са по-високи от колкото в магазина на летището… Явно хората си ценят труда.

После решавам да изпуша една трева като за последно. Купувам я от една малка будчица и сядам да я изпуша в едно паркче. Странно, но отнов нищо не се получава 🙂 Е, определено не съм си представяла така последната вечер в Амстердам, но какво да се прави.

Накрая тръгвам да се прибирам по тихите улици с раздрънканото лилаво колело.

Необичаен град, необичайни преживявания. Определно не мога да кажа, че съм се чувствала като стандартна туристка… Не видях червените фенери, не се возих на корабче, не ядох смешни бисквити (а всички ме питаха това). За сметка на това мисля, че го видях и усетих по съвсем различен начин, от вътре някак, непредубедена, потопена презглава в атмосферата и дори леко надрусана от нея 🙂
И смятам, че си заслужаваше.

Първа част

Втора част

Трета част

Амстердам 2008 – част 3

януари 5, 2009

На следващия ден пътувам за Бакум, където ще се проведе конференцията.
За мой най-голям срам се обърквам и не мога да намеря спирката. Уж съм сигурна, че съм на правилното място, a всичко изглежда различно. Въртя се в кръг. Един възрастен господин вижда, че се чудя с карта в ръка и без да съм го молила, решава, че трябва да ме упъти. Питам къде е спирката на 22, а той ми казва, че трябва да повървя 15 минути до там. За момент си мисля, че се шегува, защото съм сигурна, че не може да съм на повече от 2 минути от мястото. Тръгвам в обратната посока на тази, която ме упътва и в един момент ми проблясва къде се намирам – точно на гърба на спирката…

В Бакум ни посрещат организаторите на конференцията. Преди това един услужлив човечец отново се опитва да ни „упъти“ или по-скоро да заблуди. Изобщо забелязвам, че тук хората си умират да упътват заблудени чужденци, но не винаги успяват. Не знам дали го правят нарочно.

От гарата на Бакум до хостела, където сме настанени, е половин час пеша. Организаторите са преценили, че е по-екологично да закарат само багажа ни с кола. Все пак трябва да даваме пример 🙂

Градчето е малко и спретнато. Тъй като се намира близо до морето се води морски курорт, но това по нищо не личи. Не знам дали е заради факта, че Северно море не е най-подходящото за плаж, но няма абсолютно никакви признаци за курорт. Няма заведения, няма сергии, няма огромни хотели, няма табели „свободни апартаменти“. Това е просто едно спокойно провинциално градче. Всички къщи са дву- или триетажни в типичния холандски стил. Улиците са поддържани и отново навсякъде има велоалеи. Пред къщите грижливо са оформени живи плетове и дървета подрязани в права линия. Тук-таме в дворовете има украшения от миди, което май е единственото нещо, което напомня за море.

Въпреки че отлично знам къде отиваме, тъй като има разлепени указания по целия път, отново няколко души се опитват да ни упътят. Накрая стигаме до приветлива двуетажна сграда с двор, по средата на който е разпъната голяма червена тента. Там ще се провеждат част от мероприятията. Младежи са насядали и налягали по тревата и се припичат на слънце. Интересно е, че дворът има вход за велосипеди и за автомобили, но не и за пешеходци.

Участниците продължават да пристигат, в двора са струпани купчина куфари и въобще кипи оживление. Регистрираме се и се настаняваме. Стаите са с по 8 легла на два етажа.

Конференцията започва. Впускаме се в едно петдневно приключение, в което почти не ни остава свободно време, а впечатленията са толкова много. Организаторите са ентусиазирани и вдъхновяващи. Облечени са съвсем обикновено, някои дори са боси. Всичко е много непринудено. Участниците са както изключително различни, така и еднакви в убеждението си, че искат и могат да направят нещо, за да променят света. Eнтусиазмът и въодушевлението са заразителни.

Сервират изключително само вегетарианска храна – интересно е, че картофи и ориз почти няма. Но пък има всякакви разнообразни зеленчуци – цвекло, зеле, нахут, тиквички, маруля, както и тофу разбира се. За закуска поднасят мюсли със соево мляко и тънички листчета кашкавал с няколко вида хляб – предимно пълнозърнест и ръжен.

Вечерите минават в обсъждане на случилото се през деня и в дискусии по всякакви теми от глобална значимост. В бара сервират само бира, освен това затварят в 12. Пренасяме се край огнището в другия край на двора, където палим огън. Някой неминуемо вади трева, която се завърта по кръга. Има и китара.

Едната от вечерите има културна програма – участниците от всяка държава представят по нещо типично. Друга вечер има филмови прожекции. После оставаме до късно в малката зала с пианото и пеем. На двора се чува китара.

Отиваме и до плажа с огромни пясъчни дюни, обрасли с трева. Пейзажът е различен от този в България, макар да съдържа същите компоненти. До плажа се стига по асфалтирана пътечка през гората. Отново нищо не напомня, че наблизо има море. По-скоро прилича на много голям парк. На плажа почти няма хора, макар че времето е слънчево и приятно. Освен това никой освен нашата групичка не се пече, а само се разхождат. Водата е мътна от водорасли, но иначе е чиста. Боклуци, разбира се, няма. Не съм си взела бански, защото не очаквах да е толкова топло. Въпреки това решавам, че такова нещо не се пропуска и влизам по бельо 🙂

Последният ден пътуваме за Хага, където представяме резултата от работата ни през тези дни. Групата ни е шумна и пъстра и привлича вниманието на костюмираните бизнесмени и политици. Предаваме декларацията на холандските представители, които ще я представят на европейските си колеги и оставаме с убеждението, че те наистина ще ни обърнат внимание…

< Първа част

< Втора част

Четвърта част >

Амстердам 2008 – част 2

декември 29, 2008

Oт двете страни на площада има кокетни сгради с кафенета на приземните етажи, разположили масичките си върху тротоарите. Кафенетата тук са два вида – обикновени кафета (cafes) и coffee shops. Вторите са онези, в които продават трева, да. Личат си, но въпреки това втората вечер направих грешката да вляза в обикновено и да питам за трева и ме изгледаха с насмешка…

Докато чакам, на съседната пейка се настанява група младежи, единият свири на китара, а другите пеят на непознат за мен език. Не знам защо, но се чувствам едновременно свободна и леко притеснена, че съм on my own в този толкова чудат град, с необикновени навици и привички, един съвсем различен, свободен, толерантен град. Може би ме е страх, че е прекалено свободен, не съм свикнала с толкова много свобода.

Neumarkt е място за срещи, до колкото разбирам. Хората идват до тук с велосипеди от кварталите, в които живеят, и ги заключват някъде наоколо, където намерят свободно място. Използват всяко възможно местенце, където може да се закачи верига. Има много стоянки, но явно и те не достигат. Понякога се налага да си паркираш колелото ня няколко пресечки от центъра 🙂 Веригите, с които ги заключват, са дебели и тежки. Казват, че много се краде и затова. Много се притеснявам, когато се налага да оставям колелото някъде, защото не е мое.

Пристигат А и приятеля й, оставяме колелата и тръгваме на кратка разходка. А работи и учи тук. Отиваме в едно кафене на няколко пресечки от Neumarkt. Сядаме на една тераса в изглед към река Амстел. А и приятелят и пият бяла бира с лимон – някаква много лека и светла местна бира, особено подходяща за лятото. Аз си поръчвам нещо по-тъмно – белгийска Chimay – страшно ми харесва. Оставам с впечаление, че в Холандия белгийската бира е повече на почит, сякаш я имат за по-луксозна. Иначе основно се предлага Хайнекен, Амстел и бяла бира. Когато по-късно опитах и местния Хайнекен, ми се видя, че няма почти никаква разлика от този, който пием в България.

Искам да опитам някой местен специалитет, но научавам, че холандската традиционна кухня е отчайващо скучна. В което успявам да се убедя и лично по-късно. Закусват тъничко листче жълто сирене с дупки (вид кашкавал по нашеснки) между две огромни филии хляб. Киселото зеле е на особена почит тук, само че не е точно като нашето, а доста по-малко кисело и леко блудкаво. Други често употребявани зеленчуци са картофите и червеното цвекло. От месните ястия популярни са едни малки кюфтенца, анречени bitterballen. Ядох страхотни печени ребърца със сос, но тов определено не е холаднско ястие. Иначе тук смятат и пържените картофи с кетчуп за традиционна кухня…

Имаме известно време преди да започне финала (на европейското), а на мен ми е любопитно да видя улицата на Червените фенери. Както разбирам, предстои голяма част от заведенията на тази улица да бъдат затворени. Докато е светло, атмосферата не се усеща толкова много, защото фенерите не са запалени. Въпреки това има прозорци на първите етажи на къщите, зад които стоят оскъдно облечени жени в различни предизвикателни пози. От време на време някой мъж си избира прозорче и влиза в къщата. Перденцата се спускат. Забранено е да се снима, но аз се правя, че снимам общ план на улицата, заедно с канала. Никой не ми прави забележка, което е хубаво 🙂

Минаваме през площад Дам – най-големия площад в Амстердам, където се намира Кралския дворец. По средата на площада е Националният паметник, на стълбите му, подобно на Piccadilly Circus в Лондон, са насядали много младежи с вид на туристи. Наоколо е доста мръсно. Въобще забелязвам, че туристическите забележителности са доста пострадали от нашествието на туристите. Местните хора сигурно ненавиждат централната част на града си.

Минаваме и през китайския квартал, който е типичен за всеки голям град от такъв тип. Тук естествено има много китайски ресторанти, магазини, дори храм.

Продължаваме по уличките край безкрайните канали и стигаме до Leidseplein. Тук е културната част на града – театри, кина, улични музиканти. За съжаление видяхме само един акордеонист, който свиреше ужасно фалшиво.

В едно вътрешно дворче, заобиколено от красиви старовремски сгради (не че тук всички не са такива) се намира и заведението, където ще гледаме мача. Наоколо са насядали групи испанци и германци. Като цяло финалът минава доста спокойно, а накрая няма изблици на радост или гняв.

Интересно е, че часът е вече 11pm, а все още е светло. През лятото слънцето залязва много късно тук. Тръгвам да се прибирам към Indische Buurt. Намира се на половин час път с колело от центъра. С автобус е в трета зона и струва 2.40 евро. Внимателно проверявам по картата от къде трябва да мина. Спирам на всяко кръстовище и се чудя как ли изглеждам от страни. Главните улици са широки и удивително, но нямат никакви дупки. В дясната част на всяко платно има велосипедна алея от червени плочки (а не боя, която се измива за един сезон). Там, където няма алеи, което е доста рядко, се кара по улицата. Велосипедистите, естествено, имат предимство пред всички. Забелязвам, че на места – предимно при по-малките вътрешни улички, тротоарите са по-широки от колкото самата улица.

Улиците тук като че ли са направени от друг тип асфалт – черен, лъскав и качествен. Не знам, но имам чувството, че в България използват някакъв долнопробен, сив и скапан асфалт, създаден нарочно да се надупчи след първия сняг. При всички случаи само по една снимка на асфалта на една улица можеш да кажеш дали се намира в Западна Европа или в България.

Карам по улиците на Амстердам и постепенно се смрачава все повече. Няма нито много коли, нито пешеходци или велосипедисти, въпреки сравнително ранния час. Не ми се прибира толкова рано и започвам да съжалявам, че не съм се уговорила с никого да излезем някъде.

В ума ми някак се промъква мисълта, че искам да пуша трева. Защо да изпускам възможността 🙂 Спирам пред първия coffee shop, който ми се изпречва на пътя. Вътре е тъмно, задимено и се чувствам леко неловко. Без да се оглеждам, отивам направо на бара и питам чернокожата барманка за цигара. Каква цигара, пита ме тя – обикновена или трева. Тук на тревата казват weed, продават и хаш (хашиш). Вземам една дебеличка цигара в пластмасово прозрачно контейнерче, в долния край усукана, и се изнасям скорострелно. Някак ме преследва усещането, че правя нещо незаконно и се налага да се успокоявам, че всичко е нред. Като за капак, в момента, в който излизам от coffee shop-a, се задават двама полицаи. Разминавам се безпрепятствено с тях и вътрешно се смея на себе си.

Прибирам се в романтичната кооперация. фи пише диплоната си работа, така че решавам да не я безпокоя. Излизам на терасата и сядам на старото диванче. Вдишвам дълбоко и задържам, както си му е реда. Пушила съм и преди трева, но никога не ме е хващало. Не и по начина, по който съм виждала да хваща други хора. Първият път беше като студентка, но само две-три дръпвания. Нищо не се случи. Вторият път – пак така. Третият път с беше съвсем целенасочено – един приятел беше решил да ме напуши. Определено не успя, той самия се напуши ужасно много, а аз през цялото време си мислех, че се шегува и ми прави номер.

Седя си на терасата и чакам да се случи нещо особено. Е, не се случва. Главата ми се замайва леко, все едно съм пила малко повече алкохол, но само толкова. Нито ми е смешно, нито блажено отпуснато. Единственото по-необичайно, което забелязвам е, че в един момент ми изниква мисълта, че една стирка, която е подпряна на парапета, е стълба към небето. Бързо изгасям цигарата и се прибирам вътре, за да не ми мине някоя по-откачена мисъл. 🙂

На другия ден трябва да стана рано и да пътувам за Бакум, където е конференцията.

< Първа част

Трета част >

Четвърта част >

Амстердам 2008 – част 1

декември 7, 2008

Всичко започва с едно кошмарно пътуване от Варна до София. Цяла нощ се опитвам да си намеря място, но така и не успявам. Трите части на Индиана Джоунс гърмят през цялото време над главата ми. В София пристигам безумно рано – в 4 без 15. От автогарата взимам такси до летището.

Летя от втори терминал. Имам електронен билет и не разполагам с международен паспорт, така че малко се притеснявам дали всичко ще е наред. Чеквам се само с лична карта и минавам в графата EU citizens. Проверката на багажа минава много бързо, после и митницата. Никой не ми иска абсолютно нищо друго. Все още не мога да осъзная факта, че е възможно да пресичаш граници само с лична карта…

В 5 без 10 вече съм в чакалнята. Чета си материалите, след малко пристига и С., с когото ще пътуваме заедно. Самолетът закъснява. Качваме се чак в 7 и половина.

Излитаме. Затягам колана, мъничко се притеснявам, отлепяме от земята. Снимам облаци през цялото време. Всъщност през половината. Другата половина поспивам малко, но имам чувството, че е само за миг. Полетът е много спокоен и удивително кратък.

Холандия отгоре. Подредени зелени карета с вятърни централи, после улици, сгради и канали.

Кацаме на Schiphol (чете се Схипхол, както научавам малко преди пътуването). Летището е огромно. За да си вземем багажа вървим 15 минути по забързани хоризонтални пътеки. Купуваме си карти на града и билети за влака до Централна гара и след още 15 минути сме в Амстердам!

До гарата за добре дошли ни посрещат група румънски улични музиканти с версия на „Кой не знае Дулсинея“. Гарата е много красива стара сграда с кули като катедрала. Лутам се известно време докато намеря спирката на 22 – толкова много спирки има около гарата. Двама души ме упътват на английски.

Първото ми впечатление от Амстердам са купчините колела, които са паркирани на всяко възможно място. Карат всякакви хора – млади, стари, официално облечени, с токчета, с кошове за деца, за кучета, за багаж.

В автобуса съобщават имената на спирките, има и светлинно табло. От начало се обърквам с произношението и ми се струва, че това, което пише, съвсем не е това, което произнасят. Малко по-късно всичко си идва на мястото – ej се чете ай, au – ой, ui – ау 🙂

Слизам на търсената спирка и след малко Ф. идва да ме посрещне. Тя живее на прекрасно място – на последния етаж на романтична кооперация, която няма нищо общо с нашенските. Стаите са боядисани в свежи цветове, има огромна тераса с чудати цветя и треви. Прилича на малък двор. Терасата гледа към вътрешен двор с много зеленина. Пеят птици. От отсрещната страна също има тераси, но те някак си не ме притесняват. Много е приятно да пиеш чай на старото диванче на припек…

Ф. веднага ми намира колело и мечтата ми да карам в Амстердам се сбъдва много бързо. Колелото е старичко и пораздрънкано, но ми пасва веднага, все едно само него съм карала. Тук велосипедите са предимно градски – с тънки гуми и извити ръкохватки, предимно старички, очукани, ожулени, но издръжливи. Велосипедистите изглеждат така все едно са се сраснали с колелата си, толкова уверени, с изправена стойка и интересни техники за качване и слизане. Всички карат доста бързо – все пак те не се разхождат, те отиват някъде. По алеите звънят постоянно със звънчетата. Колелата имат предимство и пред пешеходци, и пред автомобили. Карането в Амстердам е невероятно удобно, лесно и интуитивно. След 10 минути вече имам чувството, че съм го правила от както се помня. Това е обетования град на велосипедистите.

Отиваме до Tropenmuseum. Там се срещаме с Ж., Й, и С. Ж. и С. си вземат колела под наем и поемаме към Централна гара. От там с ферибот преминаваме в северната част на Амстердам. Интересно е, че фериботът е безплатен, защото мост, който да свързва двете части на града, няма. Освен пешеходци и велосипедисти, превозва и мотористи, както и малки автомобили.

Караме покрай един от каналите. Всичко наоколо е невероятно зелено, спокойно и чисто. И плоско като тепсия. Най-високата точка в Холандия е 300 м. Точно поради тази причина и велосипедът е станал толкова популярене. По поляните пасат коне и крави, а от време на време се виждат вятърни централи. Няма нито един боклук – найлонова торбичка или пластмасова опаковка.

Покрай канала има лодки и корабчета, в които живеят хора. Опънали са прането по мачтите и въжетата, извадили са люлеещи столове на палубите, припичат се на приятното следобедно слънце и разговарят.

Аз съм обзета от неудържима мания да снимам всички къщи, които попаднат пред погледа ми – толкова са спретнати и симпатични. Не е лесно да караш и да снимаш и тъй като спирам, се налага постоянно да догонвам спътниците си.

Стигаме до крайната си цел – посетителски център, който представя някои типични за холандската провинция неща. Край дъврената сграда са наредени огромно количество гумени ботуши. Сигурно провинцията не е толкова приветливо място, когато вали. Сред местните забележителности са вятърните мелници, правенето на торф с помощта на всеизвестните холандски обувки и една въртяща се карта на местността с означения на видовете растителност. За съжаление всичко е на холандски и не успявам да разбера много.

Сядаме на дървените пейки и хапваме ябълки и стропвафели. Стропвафелите са едни от най-популярните местни сладки – представляват две половинки пресовани вафлени трохи, слепени с карамелов сироп. Ужасно са вкусни и не съветвам никого да ги пробва, ако няма воля да се пребори с пристрастяването към тях. Продават ги и в България – виждала съм ги в Пикадили и в Била.

Яхваме отново велосипедите и се връщаме обратно в града. Всички останали се прибират, а аз съм жадна за още и още впечатления от този необикновен град. Отивам до площад Neumarkt, където се намира най-големия пазар за антикварни предмети и сувенири – нещо като нашия пред Александър Невски в София или синьото пазарче във Варна. Само че малко по-голям. Тъкмо го прибират – чевръсто хвърлят дървените греди, от които са сглобени сергиите, в камиони и след малко площадът е съвсем, съвсем празен. Само боклуците показват, че през деня тук е било пълно с туристи.

Сядам на една пейка от тъмен мрамор и се оглеждам наоколо…


Втора част >

Трета част >

Четвърта част >

Есенни фрагменти

ноември 5, 2008

Дълго и тихо пътуване в тъмното
светлата ивица
фаровете на автомобилите
завоите
тънкия сърп на луната

поляната, пейките
усмивките, смеха
ентусиазма

зелените борове стражи
завой след завой
100 километра и една свещ
тишината в селото
пожълтелите череши в дворовете на къщите
златната църква
приказните дървета от Шипченския проход
вихъра от листа пред колата

нощната разходка, тъмния път
светлината на челниците
ясното небе и звездите

ранното ставане
тишината
мириса на умиращи листа
меката слънчева светлина
сухите жълти треви
листата, които шумолят под краката ми
пъстрите жълти, червени, оранжеви дървета

топлото слънце на поляната
калинките на зелената трева
цветния, ярък шипков храст

и мекици с мармалад за закуска

Кръгла купа със спомени

септември 7, 2008

Лятото мина без да посетя нито един концерт или фестивал… Не че не ми се искаше, обаче… Лятото е толкова кратко и времето все не достига за всички места, които си си набелязал. Пък и като броиш дните от събота до събота… Цифром и словом лятото се състои от тринадесет съботи и недели… И две седмици отпуск…

Не, не че не пътувах. Даже пътувах и то доста много. Бях в Амстердам, Бакум, Мадара, Камчия, Хасково, Рила, Кара дере, Круша, Шкорпиловци, Говедарци, Смолян. Направо не усетих как мина времето…

Толкова много емоции и вдъхновения останаха неописани. Толкова исках да пиша за необикновените си приключения в Амстердам; за усещането да караш колело сам през нощта в един непознат град; да пушиш трева на терасата на една романтична кооперация; за плуването в Северно море; за нощта, в която вечеряхме на надвисналата скала на Мадара; за това как открихме как се правят най-вкусните печени картофи на жар; за аромата на току що сварената кайсиева ракия на баща ми; за Рилските езера, погледнати от там, от където съм мислила, че никога няма да стигна; за една много гореща и страстна нощ на палатка; за плажа от Черни до Бели нос и за сребърните блестящи скали; за бурното море на Шкорпиловци, което се успокои едва на сутринта, когато вече трябваше да си тръгваме; за ранната разходка по брега, докато всички още спяха; за дъжда; за червената луна и за звездите, които така и не се появиха… Така ми се искаше да опиша и да запазя тези спомени, както пазя миди, рапани и камъчета от местата, където съм била, в една кръгла стъклена купа…

А може би сега, точно сега, е момента да ги опиша. Есента приближава, колкото и да се надявам лятото да ни отпусне още няколко топли съботи и недели… Но човек има нужда и от спокойни моменти, за да се наслади на хубавите си спомени, да ги огледа с носталгична усмивка от всички страни, и след това да ги пусне в купата и да погледне напред.

Рила – от Семково до Говедарци

август 24, 2008

Подготовката за тази годишния преход беше доста по-бърза и лесна. След каляването миналата година в Пирин и двата малки прехода в Стара планина и Рила тази година, вече се чувствахме доста по-уверени и сигурни.

Попълнихме някои пропуски в екипировката – взехме една голяма раница Deuter Eclipse 60+10 – за Б, а малката Tashev Summit 42 остана за мен. Купихме си комплект щеки Ferrino diorite и две еднослойни шалтета. Единственият с лаб елемент остана еднослойната ни палатка, която е перфектна за плаж, но в планината се превръща в едно много мокро място.

Отново тръгнахме с нощния влак – този път за Пловдив. Това е един от недостатъците да живееш близо да морето – налага се да пътуваш две нощи, за да спестиш от времето за път през деня. От Пловдив хванахме влак до Септември (престой – към час и половина), а от Септември – теснолинейката до Белица (отново час и нещо престой).

Пътуването с теснолинейката продължава само скромните 4 часа (80 км). За теснолинейката може да се напише цяла отделна статия. Това е единствената функционираща теснолинейка в България. Началната спирка е гара Септември, а крайната – Добринище. Преминава през три планини – Рила, Пирин и Родопите. Нарича се теснолинейка, защото разстоянието между релсите е 760 мм. Малкото дизелово локомотивче влачи 4 още по-мънички вагончета, свързани с външни рампи или нещо като мостчета. Скоростта му не надвишава 30 км в час, на места е 20 и дори по-малко. Местностите, по които се вият релсите, предизвикват удивление – как са строили едно време линията, не мога да си представя. Тук се намира и най-високата гара на Балканите – гара Аврамово (1267 м н.в.). Щях да я пропусна, ако съвсем случайно не се бях събудила точно, когато пристигнахме на тази гара.

Пътуването би било романтично, ако не се налагаше всички пътници да пътуват в един отворен вагон. Седалките са доста тесни, представете си какво става, ако ти се налага да делиш седалка с някоя по-обемиста лелка,например. Фактът, че някои пътници си позволяват да си събуят обувките пък, никак не допринася за приятната атмосфера във вагона…

Успяхме да избутаме някак си – половината време стоях в коридора и се опитвах да снимам локомотива. На завоите се виждаше почти целия влак. На гара Велинград повечето пътници слязоха и тогава даже успяхме да поспим малко.

В Белица пристигнахме към 13:30/ Имахме уговорка с един местен екскурзовод, който дойде да ни вземе и ни закара до Семково. Курортът се намира на 17 км от жп гарата по асфалтов път. Няма уреден обществен транспорт, а пък щеше да е много досадно да вървим пеша.

Не знам как е през зимата, най-вероятно е доста по-популярен и посещаван, но през лятото Семково не прави впечателние на особено интересен курорт. След като напразно търсихме заведение, където да обядваме, накрая хапнахме каквото носехме, и се насочихме смело напред. Часът беше 15:30.

Всъщност това се оказа не много лесна задача. До хижа Семково се ориентирахме някак, макар че нямаше никакви указания, табели, нищо… От там обаче маркировката беше неясна, та дори и противоречива. Според една табела точно пред хижата, пътеката за х. Рибни езера трябваше да е маркирана в червено. По дърветата обаче, червените знаци водеха към х. Трещеник. Питахме хижаря и той ни каза, че трябва да вървим по зеления маршрут. Това също не се оказа много лесно. Знаците бяха доста нарядко, а в един момент ни забиха в поляна с репеи и коприва. После се подлъгахме по един черен път и се покатерихме доста, преди да стане ясно, че пътят не се пресича с маркировката повече и най-вероятно води до някое сечище.

Върнахме се на изходната точка и чак към 16:30 тръгнахме по маршрута както си му е реда. Беше пределно ясно, че няма да стигнем до х. Рибни езера. По предварителна информация маршрутът трябваше да е 4-5 часа, но на табелата пред х. Семково пишеше 7 часа. Вървяхме към 2 часа и половина и започнахме да се оглеждаме за равно място за палатките. Решихме да е преди Горните куки, защото най-вероятно по-нагоре можеше да няма място за разпъване. Щяхме да изостанем доста от плана за този ден и на следващия трябваше да наваксваме, но нямахме много избор.

Мястото, което си избрахме не беше лошо, но леко наклонено, и цяла нощ се свличах надолу. Освен това към 4 часа ми стана много студено и едва изчаках да изгрее слънцето. Гледката на сутринта беше възхитителна – Пирин с Вихрен и Кончето, огрени от слънцето…

До х. рибни езера стигнахме след около 3 часа. След изкачването до Горни куки, има преход по билото, минава се близо до връх Чемерна и връх Вапа, а след това има едно витиевато слизане до хижата. Рибните езера са три – две над и едно под хижата. Най-голямото – Горното – има формата на делфинче 🙂

Самата хижа е доста позанемарена, въпреки гръмките надписи – „Добре дошли, скъпи туристи“… Обстановката напомня на филм на Костурица – на малката веранда пред хижата седяха няколко пияни от сутринта мъже и обядваха боб и пръжки… Единият от тях беше рибар, който нахлузи гумени ботуши и тръгна на риболов към някое от езерата, другият – от три дни бил тръгнал към Рилските езера, но все нещо го отклонявало от пътя… Третият – подпийнал възрастен дядо – се бръснеше на сухо на пейката пред хижата. Имаше и някаква девойка, на която конете й били изяли палатката.

Обядвахме и потеглихме отново. Целта ни беше Кобилино бранище, но не бяхме сигурни, че ще успеем да стигнем. Казаха ни, че пътя е към 6 часа добър ход. Тръгнахме в 14:00. Мислехме, ако не успеем да стигнем, да спим на някоя поляна преди заслона…

Първата част от маршрута беше поносима – сравнително равна пътечка през клекове. След това обаче, започна голямото изкачване по Водни рид. Хълмът беше доста стръмен, слънцето напичаше безмилостно, а на някои места пътеката се изкачваше вертикално нагоре. Отсреща се виждаха Смрадливото и Черното езеро. След като се изкачихме имаше малко вървене по било, от дясна страна долу се виждаха Горнолеворечки езерца – странни езера обагрени с червено по ръбовете, като рани, а след това Воднивръшки езера. От другата страна ни очакваше още толкова продължително и стръмно спускане… Непрекъснато се оглеждахме за пустия заслон, но не би… Идеята да пренощуваме някъде преди заслона, окончателно пропадна – просто нямаше къде.

След точно 6 часа, най-после видяхме заслона. Мислехме, че може да нощуваме в него, но бързо се разубедихме. Вътре е доста голяма мизерия, макар и да не се имам за придирчив човек. Може би, ако нямаш друг избор – да, но при наличие на палатка и чували – не, благодаря. Въпреки очакванията ни, че ще има течаща вода, тя се оказа на доста голямо разстояние от самия заслон. Като цяло Кобилино
бранище е доста усойно място. Добре, че пред заслона вече бяха опънали палатка група естонци, а наоколо щъкаха няколко рошави кученца, така че не се чувствахме много самотни 🙂 Тази нощ навлякох всички дрехи, които носех, освен това съединихме чувалите и най-после успях да се наспя.

На другия ден тръгнахме доста късно, подлъгани, че Страшното езеро е само на час и половина път. Вървяхме по сравнително приятен наклон и се изкачихме край Поповокапските езера.

Малко преди Поповокапски превал видяхме диви кози. Притичаха много близо до нас и се качиха на билото. Там постояха доста време и ни гледаха. К предположи, че са искали да ни отвлекат вниманието от малките им.

Следваше един леко екстремен участък – каменна пътечка над урви, осигурена с метална проволка. Почти веднага след това се показа Страшното езеро, скътано между две огромни надвиснали канари. Заслонът на брега му, за съжаление, не беше в по-добро състояние от този на Кобилино бранище.

Следващото ни изпитание беше едно безкрайно слизане по морени и натрошен камънак към х. Мальовица. Първоначално идеята ни беше да спим на Еленини езера, но след като първата част (до Страшното езеро) направихме за 3.5 часа, а втората (до хижата) – за 2 часа и 4о минути, и когато пристиганхме в хижата вече беше към 17:00, стана ясно, че няма да успеем. Голямата и Малката Мальовица ни гледаха присмехулно отгоре и изглеждаха недостижими.

Останахме да спим в хижата, която ни изненада много приятно. Изцяло ремонтирана – с чисто нови тоалетни ан двата етажа, с топла вода, сапун и перфектна хигиена. Атракцията на хижата беше един огромен и добродушен санбернар. Вечеряхме порядъчно, постегнахме се и спахме на мекичко 🙂

Изкачването на следващия ден не беше толкова трудно, колкото очаквахме. Предполагам, че е защото се бяхме настроили да е трудно, а то не беше. Качихме се за 3 часа. От билото се отвори страхотна гледка… Виждаше се и Рилския манастир – някъде много, много надолу.

Не продължихме по билото, а кривнахме вдясно към циркуса на Урдини езера. По карта трябваше да има пътечка, макар и немаркирана, но не можахме да я намерим. Слязохме напряко, по сипея, хвърлихме раниците и тръгнахме да изследваме циркуса. Скоро намерихме една скрита пътечка край скалите и излязохме на място с невероятна гледка. Беше като в приказките – меки, заоблени, зелени хълмове и сгушени между тях яркосини езера. Слязохме до най-горното езеро, което се изливаше с красива каскада в по-долното – Паницата. Слязохме долу до водопада, натопихме крака и поседяхме безмълвни на брега на езерото.

Нощувахме на брега на едно блатце под билото. И тази нощ спах чудесно, макар че някои се оплакаха, че са били неспокойни и им се струвало, че животинки обикалят цяла нощ палатката им. После като си говорих с един познат, той ми каза, че на Урдини езера имал чувството, че самодиви обикалят палатката му 🙂 А пък ако започнеш да обръщаш прекалено много внимание на странните шумове наоколо,
започвали да стават странни неща 😉

На другия ден трябваше да слезем до долината на Урдина река. Пътеката на места беше доста видима, на места се губеше, но сравнително лесно слязохме и тръгнахме надолу край реката. От долу езерата не се виждаха – скалите горе изглеждаха като крепостна стена, която ревниво пази съкровището, скрито от другата страна.

От един момент нататъък започна да си личи, че наближаваме „цивилизацията“ – по нарастващото количество боклук наоколо. Иначе като цяло планината беше доста чиста. Боклуци видяхме само около Кобилино бранище. Не мога да разбера защо някои хора си мислят, че някой ще дойде да почисти след тях… На Урдини езера също имаше едни хора с палатка, които си тръгнаха, когато ние пристигнахме. После видяхме, че са си оставили чувалчето с боклука под един камък…

Интересно е, че по целия машрут, освен около Страшното езеро и Мальовица бяхме срещнали по пътя си изключително малко хора. Явно повечето туристи предпочитат утъпканите маршрути, места, до които лесно се стига с кола, и така някои местности се оказват претъпкани с хора, а на други – може с дни да не видиш почти никого… Определено предпочитам вторите.

Не пропуснахме да се отбием при водопада, който се намира в края на ботаническия маршрут от Яворова поляна. Водата беше ледена, но въпреки това се топнахме. Преживяването е изключително зареждащо и вдъхновяващо.

После продължихме до Яворова поляна, а от там до ЦПШ, от където ни взеха с кола до Говедарци.

Следват три блажени дни пълно размазване в Къща Джамбазки. Първия душ, говедарските задушени картофки, сочните кюфтенца, домашната лютеница, пъстървичката, цеденото кисело мляко, басейна, зелената полянка и припичането на слънце. Блаженство 🙂

Хижа Рай – Връх Ботев

май 24, 2008

Идеята за това пътуване се появи още преди месец и половина може би, но е факт, че решението да ходим взехме два дни преди тръгване. Щяхме да сме доста голяма група, a датите предвиждахме от 1 до 4 май, обаче в последствие се оказа, че съм пропуснала една неприятна подробност и трябваше да сме във Варна на втори.

Групата ни се разпадна на три части, а пред мен остана дилемата да ходим само двамата с милото или въобще да не ходим. Обаче така се бях настроила вече, че не ми се отказваше. Бях обикаляла да си търся яке, бях гледала снимки, проверявах непрекъснато времето, четох мнения за хижа Рай и какво ли още не, и така, в крайна сметка решихме, че ще ходим, но от трети до шести.

На 30 април се чух с И, на когото всъщност беше първоначално идеята за това пътуване, да го питам дали се подготвят да тръгват вече, а той ми каза, че се били отказали, защото времето било лошо… Да си призная, се стреснах, защото той, като по-опитен с планините, ми беше казал, че и без това не сме добре да ходим само двама по маршрут, който не познаваме…

На първи май сутринта продължавах да гледам прогнозите за времето на сайта на ПСС и надписите „лоши условия за туризъм“, „сняг“ и „-3 градуса“ си ме депресираха доста… На обяд бяхме готови да се откажем. Обадих се на С, който пък се оказа, че вече е тръгнал и каза, че времето било прекрасно, били на хижа Равнец и какво толкова, ако не успеем да качим Ботев. Това доста ме успокои и като си представих, че ако не тръгнем, ми предстоят пет дни висене пред компютъра, пък и в най- най- краен случай щяхме да останем да спим някъде в Калофер, окончателното решение беше ЗА…

Следобяда ходихме да си купим билети и да си търсим панталони. Моят го взех от един магазин за втора употреба, на милото – на Diamond от Мадара (до Метро). Багажът го събрахме вечерта на другия ден, малко преди да тръгнем. Толкова бързо събиране на багаж досега не сме правили… 🙂

Влакът за Калофер тръгва в 21:40 от Варна и пристига в 3:29 по разписание. Пътуването беше изключително спокойно, бяхме само двамата в купето и добре се разположихме. Единственият недостатък беше, че както винаги БДЖ бяха надули парното на максимум. Все се надявах, че влакът ще позакъснее малко, да не ни се налага да висим 2 часа на гарата, но не би.. Даже пристигна по-рано – в 3:20.

Освен нас слязоха само още двама мъже, с раници разбира се, които ни питаха дали не искаме да ходим с тях. Аз се притесних да не ги бавим и те тръгнаха без нас. След пет минути, обаче, се върнаха с една кола и казаха, че човекът щял да ни закара до Паниците. Повече не се колебахме и тръгнахме с тях.

На Паниците бяхме в 4. Те имаха челници и бяха минавали по маршрута, така че единственият ни проблем беше, че пропуснахме хубавите гледки по пътя. Аз леко се тревожех дали ще мога да им смогна на темпото, но освен първоначалното кратко изкачване, после нямах никакви проблеми. Беше ясно и по небето се виждаха купища звезди…

В 6 слънцето най-после изгря, само че точно тогава бяхме в най-ниското, в гората, и спряхме да хапнем на чешмичката. Последния хълм преди хижата не беше кой знае каква трудност и когато стигнахме горе, най-после видяхме цялата прелест на мястото, водопада и Джендема долу… Аз се качих до Малкия Купен да снимам, а след това се спуснахме до хижата, която наистина се намира на 10 минути от мястото 🙂

Беше 8 часа и се бяхме справили точно за четири часа. Хората от хижата тъкмо ставаха и си миеха зъбите 🙂 Настанихме се, пихме по един чай и се радвахме на хубавото време. Чудехме се какво да правим тоя ден, а на мен ужасно ми се искаше да използваме времето и да качим Ботев, защото не знаех какво може да е на следващия ден. Милото обаче искаше да спи, така че дремнахме два часа и към 12 все още се чудехме какво да правим.

В крайна сметка решихме да се пробваме, с идеята, че ако се влоши времето, ще се върнем. Тука, обаче, картата, която ми беше дала В, ни изигра лоша шега. Според тази карта има два маршрута до Ботев, които вървят почти паралелно – син и зелен. Хижарят пък ни беше казал да вървим по зимната маркировка с жалоните, която се отклонявала в ляво… Та тръгнахме си ние по синия маршрут, който се отклонява в ляво няколко метра след водопада. Вървяхме си известно време по равното и се чудехме какъв е тоя лесен път до Ботев. След около половин час небето почерня и започна да вали ситна суграшица. Вятърът доста се усили и в крайна сметка решихме да се върнем. И добре че, защото после разбрахме, че сме вървели по пътеката за хижа Левски 😉

Върнахме се пак до хижата и се излежавахме по полянките, снимахме, после пак поспахме и въобще беше един невероятно лежерен следобяд. Така и не успяхме да се свържем със С, който трябваше да дойде с приятелката си вечерта. За сметка на това, съвсем случайно се засякохме с П и един негов познат от Румъния. В последния момент били решили да идват насам, а П се впусна в обширни обяснения, както само той си знае, за премеждията им. Идвали от хижа Левски през Ботев, за малко щели да се изгубят в мъглата…

Вместо да си седим кротко в хижата, с П решихме да се качваме до Купените. Тръгнахме в седем, при това без да си вземем никакво осветление, защото сме щели да стигнем за 15 минути… Когато се качихме на Големия Купен, тъкмо се стъмни. Беше жалко, защото не можахме да направим никакви снимки. Тръгнахме да се връщаме и се оказа, че сме изгубили пътеката… Озовахме се над някакви скали. Беше тъмно. Тъкмо си мислех, че ще е ужасно глупаво да се изгубим на няколко метра от хижата и за щастие отново намерихме пътеката.

В девет бяхме обратно в хижата и пиехме биричка. Столовата се пръскаше по шевовете. Имеше групи от старото поколение, които пееха стариградски песни, имаше и младежи с китара. Поредната приятна случайност беше, че срещнах още една позната. Те бяха от изключително веселата компания с китарата и естествено не можах да устоя да не се присъединя. Пяхме до 2 часа…

Ден втори. Имах чувството, че е трети, защото предния беше изпълнен с толкова много събития. Този ден бях решила, че ще кача Ботев, каквото ще да става. За разлика от предния ден, бях много по-убедена, че ще се получи. Тръгнахме в 10, този път по правилния маршрут. Тарзановата пътека беше много приятна за качване, с невероятни гледки. Тук-таме въжето се беше килнало настрани, но това не създаваше проблеми. Чак почти накрая започнаха да се появяват първите снежни петна и преспи.

Видяхме следите на трима души – двама възрастни и дете. Когато пътеката свърши, най-после разбрахме какво е имал предвид хижарят – зимната маркировка се отклоняваше вляво и нагоре – по жалоните, а лятната явно заобикаляше от дясно. Тръгнахме по жалоните. Имаше доста сняг по склона, катерехме се на зигзаг, а вятърът започна да се усилва. Почти към края на склона срещнахме тримата преди нас – връщаха се. Не успели да стигнат, защото малката им дъщеря замръзвала. За момент си помислих, къде са тръгнали с това дете, в това време, а по-късно им се възхитих до къде са успели да стигнат.

Когато стигнахме горе, видяхме какво ни предстои – сняг, вятър и мъгла. Всъщност не се виждаше много надалеч. Не знаехме още колко ни остава, можехме само да предполагаме, че сме близо. След като минахме първото открито място, вятърът като че ли стана по-поносим и започнахме да се качваме по снега. Тук таме се виждаха засипаните туфи трева и купчинките лилави минзухари. Първото възвишение успяхме да минем, но след него се оказа, че има още едно. Мъглата се сгъсти, започнаха да прехвърчат малки ледени иглички и взе да става все по-трудно да видим следващия жалон. В един момент всичко наоколо стана бяло… Крачка пред крачка, гледах само надолу, защото вятърът набиваше острите иглички в лицето ми… После вече не се виждаше и следващия жалон. Аз стоях до последния, милото отиваше напред. Повтарях си, че каквото и да става ще пия чай на Ботев, но всъщност най-близката ми цел беше да стигна до следващия жалон…

И така до един момент, когато просто никъде наоколо нямаше жалони… Не знаехме къде се намираме, но при всички случаи бяхме сигурни, че сме на не повече от десет минути от върха.. Чакахме да се разсее мъглата, за да видим накъде да продължим.. Макар и да бях решена да се кача, ако не знаехме накъде да продължим, щяхме да се върнем… И в този момент, буквално на няколко крачки пред нас изплува силуета на триетажна дървена сграда. Малко по-назад се появи и призрачната радио-телевизионна кула. Ама ние сме били стигнали!!!

В този момент нямаше по-щастлив човек от мен. Прецапахме пред огромните преспи (право казвали хората, че снега на Ботев е над метър) и успяхме да стигнем да заветната стаичка на метеоролозите. Още с влизането, човекът ни поздрави с „Искате ли по един чай?“. Вътре беше така топличко, а чаят… Ох, това беше най-прекрасния чай, който съм пила някога (придружен с няколко капки ром и парче шоколад)… Изчислихме, че сме се качили за 3 часа и 40 минути. Е, не е кой знае какво постижение, но като се имат предвид забавянията да търсим следващия жалон, предполагам, простено ни е…

На връщане всичко ми се струваше хиляда пъти по-лесно. Все пак знаех какво да очаквам, а и мъглата се беше разсеяла доста. След нас имаше още двама младежи, които почти бяха стигнали. Питаха ни къде е „хижата“, а ние с усмивка им казахме – все направо и до 30 секунди сте там…

Долу грееше слънце, а хората дори и не подозираха какво се случва на няколко стотин метра над главите им. Слизането беше много спокойно и лесно, без никакви премеждия.

Вечерта се събрахме с компанията на моята позната, играхме на магаре, аз си го отнесох, а след това имаше отново свирене на китара и песни. Беше просто вълшебно…

Не ми се тръгваше..

На сутринта отидохме да видим малката пещера под водопада. Тръгнахме си в 11 и половина. Надолу пътят беше лек, само на няколко пъти се опита да повали дъжд, но не много силен. Непрекъсното се обръщах назад, за да видя къде сме били. За късмет, облаците над Ботев се бяха разсеяли и радио-телевизионната кула се виждаше. Виждаха се и Купените, и Райското пръскало, и скалите, и въобще толкова ми се искаше да се върна пак там…

В 3 и половина бяхме на Паниците. Там се беше струпала и половината хижа и всеки се изнасяше кой както може към Калофер, имаше даже двама, които се бяха качили при едни дядо и баба с каручка. Ние си вървяхме кротко и след около час пристигнахме в Калофер. Успяхме да разгледаме музея на Христо Ботев и даже да се качим на автобуса до жп гарата, за да отидем да си купим билети. Както се оказа, това съвсем не е било небходимо, защото жп гарата работела денонощно, а служителят не успя да ни продаде билети, защото не можа да смени датата за следващия ден (влакът беше в един часа на 6ти)…

Та върнахме се ние пак в Калофер, пообикаляхме още малко и седнахме в една механичка, която си бяхме набелязали. Хапнахме и пийнахме подобаващо и към 11 и половина се изнесохме към жп гарата. Пътят до калоферската гара е извънградски и е неосветен, та това беше последната част от приключението ни. Пристигнахме без премеждия и отново притеснихме човека да ни продаде билети. 🙂

В 1 часа и 6 минути влакът пристигна по разписание и се качихме. Беше доста пълен, едва успяхме да си намерим място. Уморена, но щастлива, съм заспала почти веднага.

Искам пак!

Пирин – от Банско до Мелник

декември 29, 2007

Най-после ми остана време да си подредя мислите и снимките и да напиша пътеписа за похода ни в Пирин. Както и предполагах ми отне доста време, най-вече за да си избера и обработя снимките, добре че беше поредичката от почивни дни 🙂 И така, ето я и историята:

Пътувахме с нощния влак от Варна до София, а на сутринта – с автобус до Банско. Пристигнахме към 11 ч. и целта ни беше да се доберем някак до хижа Бъндерица. Оказа се, че лифтът по това време на годината не работи, а редовното автобусче е чак в 14:00. За наш късмет се появи някакъв чичко с маршрутка, който предложи да ни закара за по пет лева на човек, така че след половин час вече бяхме на хижата. Хапнахме боб с кюфтенца, разгледахме набързо Байкушевата мура, която се намира на пет минути от хижата, и тръгнахме нагоре.

Гледка по пътя от хижа Бъндерица към Вихрен. Горе вдясно е връх Тодорка.

Вървяхме по зеления маршрут през Казаните, като идеята беше да пренощуваме на Премката. Тъй като първия ден бяхме още доста ентусиазирани, без много затруднения се качихме 1000 метра нагоре. Бяхме тръгнали късно – към 1 часа може би, и към 5 срещнахме група хора, които учудени ни попитаха къде ще нощуваме. Като разбраха, че отиваме към Премката, ни пожелаха „равно място“. Понеже не знаехме какво ни очаква, не разбрахме пълния смисъл на това пожелание. (и само се усмихнахме 🙂 )

Снежникът Големия Казан. Там снегът никога не се стопява, дори и през август.

С увеличаване на височината и напредване на времето, ставаше все по-студено и вятърът се усилваше все повече. Скоро облякохме ветроупорните якета, а аз горчиво започнах да съжалявам, че не си бях взела шал и ръкавици. Когато стигнахме до търсеното място, меко казано ми се стъжни 🙂 То представляваше гола, равна (само на пръв поглед) поляна в подножието на връх Вихрен. Няколко метра по-нататък беше най-ниската точка между Вихрен и Кончето. Там духаше толкова силно, че беше невъзможно да стоиш прав повече от 30 секунди.

След като безуспешно търсихме място за палатката, накрая се примирихме, че ще спим под наклон минимум 30 градуса и се хванахме на работа – за първи път в реални условия. Вятърът се беше усилил до толкова, че веднага след като я опънахме, побързахме да се скрием вътре. За зла беда, решихме да отворим консервата свинско с боб, която в този кучи студ, имаше отвратителен вкус (не си вземайте лоясващи консерви, ако ще нощувате на повече от 2000 метра височина). Единственото ни утешение беше малка една зелена бутилчица с карнобатска :).

Легнахме си още към 8. Бях толкова уморена, че веднага заспах, но се събудих два часа по-късно от някакви ужасяващи звуци. Палатката плющеше така, сякаш вятърът щеше да я отнесе всеки момент. Чак сега забелязахме една малка, но изключително важна подробност – а именно, че палатката е абсолютно непригодна за такава височина и температури. По вътрешната повърхност се беше образувал конденз, а мястото, където се съединява отворът с палатката, в долната си част нямаше цип и от там идваше ужасното плющене… От друга страна се оказа, че е доста неприятно да се спи върху голата земя, а не си бяхме взели постелки. Освен, че малките камъчета отдолу ръбят доста, от земята идва и хлад, което при такива чувствителни към студ персони като мен, е доста гадничко. Като цяло, нощта мина във въртене в чувала от едната страна на другата, опити да се свия на кълбо, и някакво междинно полусънно състояние. Страх ме беше, че ще заспя, ще се отпусна и ще се разболея, и никакъв Вихрен няма да мога да кача. Заричах се, че повече никога няма да се навия да спя на палатка, и се чудех как ще издържа още две нощи. 🙂

Облаците тъкмо се вдигат над Кутело. А ние спахме на тази поляна. :)

На сутринта едва дочаках да изгрее слънцето и ококорих очи. Навън беше нереално – всичко беше забулено в мъгла. Усещането, че си спал в облаците, е уникално. Не можехме да тръгнем преди да са се вдигнали, така че изчакахме чак до десет часа. През това време успях да направя няколко снимки, включително и единствената сполучлива на прословутото Конче.

Изглед към Вихрен от Премката       Единствената сполучлива снимка на Кончето.

Макар според табелката до върха да имаше 40 минути, ние го качихме за около час и двадесет минути с раниците на гърба. Катеренето си беше доста предизвикателно и на места трябваше да прилагаме мускули и съобразителност 🙂 За сравнение с Мусала вече ми се струваше, че не може да става и дума. Вихрен е къде-къде по-труден и пътят до него не се е превърнал в магистрала. Горе имаше няколко човека, но съвсем не беше пренаселено. Времето беше много хубаво и се виждаше почти всичко наоколо, с изключение на Кончето.

Пътеката, по която изкачихме Вихрен.      
       
Слизането също беше доста голямо изпитание – за около пет часа слязохме 1300 метра надолу до хижа Вихрен. Щяхме да продължаваме до Рибното езеро, обаче умората си каза думата. Няколкостотин метра след хижата попаднахме на едно райско местенце и решихме да нощуваме там. След трудностите първата вечер, втората беше направо блаженство.

Езеро Окото         Вихрен огрян от лъчите на изгряващото слънце. Гледката е от Окото.

На третия ден станахме рано-рано и продължихме край Рибното езеро към Тодорини порти. Този ден направихме най-дългия преход – някъде към 12 часа. Сега, като го пиша, чак ми се струва невероятно.  Слязохме край езерата Тодорини очи, там пейзажът е почти като лунен, а след това край Долното и Рибното Василашки езера – където пък е приказно красиво.

Панорама на Рибното Бъндеришко езеро.

Дългото Бъндеришко езеро         Горното и Рибното Василашки езера

Едното от езерата Тодорини очи        

Рибното Василашко езеро         Жабешкото езеро и връх Гранитен

Рибното Василашко езеро         Рибното Василашко езеро отново

Вървяхме край река Валявица чак до Превалския циркус, като мислехме да пренощуваме край някое езеро, ако намерим подходящи условия. За съжаление, тъкмо спряхме и ни срещнаха двама младежи, които ни казаха, че не можем да нощуваме там, защото е забранено опъването на палатки… Със сетни сили тръгнахме да се изкачваме към Тевното езеро. Преминаването през Мозговишката порта беше направо като на магия, в такива моменти човек осъзнава, че колкото и да се чувства на предела на силите си, винаги е способен и на още малко в критични моменти.

Долината на река Валявица и Мозговишката порта в далечината         Река Валявица, Мозговишката порта и връх Валявишки чукар в ляво

Почивка преди последното изкачване за деня         Поглед назад към Превалския циркус и Превалските езера от Мозговишката порта

Край заслона на Тевно езеро имаше направо едно малко селце от палатки, едва успяхме да си намерим подходящо място. Заслонът беше също пълен с хора, а дневната беше окупирана от две поразвеселени групи, които поръчваха омлет след омлет и салата след салата. Дори се почувствахме малко не на място. След несполуките на първата нощ на палатка, се притесних, че тук нещата ще се повторят и дори ще е по-зле, но за щастие не беше така. Дадоха ни одеала, взехме си супа и чай с ром и даже изпушихме по една пурета под звездите. А какви звезди имаше само… Жалко, че бяхме толкова уморени, че почти нямаме никакви снимки от тази вечер. А определено имаше какво да се снима. Туристите по палатките наоколо шумяха и обикаляха доста време, но аз съм заспала и съм спала доста добре, почти без да ми е студено или неудобно.

Тевно езеро

На сутринта на последния ден в планината тръгнахме към хижа Каменица по жълтия, а след това по синия маршрут – по долината на Козя река. Слизането беше сравнително плавно и нямахме почти никакви премеждия.  От Каменица продължихме до Попина лъка, а от там ни взеха с кола до Мелник.

Долината на Козя река         Долината на Козя река

Когато пристигнахме в града имах чувството, че съм пристигнала от някакъв друг свят – по-чист, по-хармоничен, по-красив, и ми трябваше известно време докато се настроя отново към цивилизацията. И още същата вечер, в механата, докато опитвахме прословутото мелнишко вино, започнахме да кроим планове по какви маршрути ще ходим следващата година 🙂

Сбъднах си една мечта :)

октомври 13, 2007

Днес беше чудесен ден и поради още една причина – сбъдна ми се една мечта, която имах от много време. Още от времето, когато четях от кора до кора всички книги за индианци и трапери. 🙂

Яздих кон! 🙂 Преживяването си заслужаваше. Вярно, че правих само кръгчета с водач, почти само равен ход, и съвсем малко тръс, но въпреки това съм много доволна.

И както каза инструкторът – зарибиш ли се веднъж, няма отърване. 🙂

Искам пааак!

pict0097_small.jpg