Archive for the ‘Поетично’ Category

Откраднатите нощи

септември 5, 2008

Откраднатите нощи са безлунни,
в тях няма облаци, звезди, дори небе.
Такива нощи са извън пространството,
в тях времето престава да тече.

Откраднатите нощи са безшумни,
те пазят тихи стъпки и прошепнати слова.
В такива нощи всичко ти се струва истинско,
но нищо не остава след това.

Откраднатите нощи са безумни,
непокорни, откъснати насила от реалността.
Те идват от различни измерения
и си отиват тихичко на сутринта.

Децата на утрешния ден

август 28, 2008

Твоите деца не са твои деца.
Те са рожба на зова на живота към самия себе си.
Те идват на света чрез тебе, но са от тебе.
И въпреки, че са при теб, те не ти принадлежат.
Ти можеш да им предложиш любовта си,
но не и мислите си, защото те имат свои собствени.
Ти можеш да дадеш подслон на телата им,
но не и на душата им.
Защото тя обитава къщата на утрешния ден,
която не можеш да посетиш дори в мечтите си.
Ти можеш да се опиташ да бъдеш като тях,
но не се опитвай да ги направиш като себе си.
Защото живота не се връща назад
и не е спрял при вчерашния ден.

Халил Джубран

Мога

април 16, 2008

Чета думите и всяка една е точно на мястото си… Не знам защо и как се получава така, но ти благодаря за това стихотворение и за всички останали…

Мога да забравя, мога и да помня.
Мога да заплача или да се смея!
Мога да подмина или да си спомня,
че е нужно да „умра“, за да живея.

Мога да обичам или пък да мразя,
да прегръщам от любов, от болка или двете…
Мога да ти дам, но мога и да пазя,
ураганът, който ме помете.

Относително е… или не е?
Нелогично е, но аз съм нелогична.
Истина ли е, че има край небето и къде е?
Как да стана кротка и прилична?

Мога ли да спра да се усмихвам?
Отговорът може би е: „Мога!“, ала не е…
Мога ли, когато ме боли да не притихвам?
Мога, щом усмихната живея!

Еsanmor

Стихии

март 30, 2008

Вдигам ръка и спирам вятъра

Затварям очи и идва нощта

Защо не мога сама себе си

да спра?

Мъка

март 25, 2008

Когато яхтата с черни платна

пристигна в безмълвното пристанище,

тя стоеше неподвижно на плажа

с насълзени и празни очи,

насъбрала дълбоко във себе си мъката,

скрита така, че да не й личи…

Доброта

март 17, 2008

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!…
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!

Петя Дубарова

плажът на калинките

март 7, 2008

Денят бе мрачен, а морето – мътно,
калинките се раждаха на пясъка,
пълзяха безполезно и наникъде,
и падаха в изровените стъпки…

Небето се опитваше да плаче,
да се отърси от неназована мъка…
И тихо, неповикани от никого,
калинките умираха в съня си…

Блуждаещо

ноември 7, 2007

Във часовете малко пред разсъмване,
когато музиката е притихнала,
когато свещите една след друга гаснат,
а времето е спряло разнебитено,

по времето когато си допушваме
последните останали цигари,
допиваме последни капки в чашите,
танцуваме разсеяно със себе си,

когато си говорим приглушено,
а тихо се докосваме със погледи,
това е времето, когато сме най-истински,
най-истински сме именно във тъмното…

Мечта 2

октомври 10, 2007

Искам да заспивам с тишината
и да се събуждам пак със нея.
Да рисувам с пръсти красотата,
в някоя светулка да живея.

beyond the point of no return

октомври 10, 2007

I’m on the other side of the sinful river
I crossed it and there is no coming back
and even if there is
I will be already wet.