Archive for the ‘Животът или нищо подобно’ Category

Прегърни ме

февруари 12, 2012

Имам ужасна нужда да прегръщам и да бъда прегръщана.

Нужно ми е истинско човешко присъствие.

Facebook, Skype и телефоните не са ми достатъчни.

Имам нужда да танцувам до изтощение.

Имам нужда да бъда разтърсена (но само в добрия смисъл, моля).

Опитвам се да си измислям разни истории, но някак си не ми се получава убедително.

Хващам се да си мечтая за виртуална реалност, в която да можеш да чувстваш истински.

Така, евентуално, ще мога да изживея всичките си неосъществени любови.

Тъжна работа.

Искам просто някой да ме прегърне.

Искам да усетя, че съм жива.

Моля ви, някой да дойде и да ме прегърне…

Моето раждане – секцио в Майчин дом – Варна

октомври 5, 2009

Диана се роди на 21 юли 2009 в 11:53 ч. Тежеше 3550 гр и беше дълга точно 51 см.

Днес, два месеца и половина след раждането, бременността ми се струва толкова далечна, все едно не съм била аз тази с големия корем и подутите крака. Тогава ми се струваше точно обратното – ужасно далечно ми се виждаше да държа в ръцете си едно малко, крехко същество, да го кърмя, да го приспивам, да сменям пелени и да мия наакано дупе…

Предисторията също е интересна и сигурно ще седна да опиша и нея, но сега идеята ми е да разкажа за раждането, часовете непосредствено преди и след него. Тъй като бях търсила информация за самия процес на раждането и ме интересуваха подробностите, дори най-баналните, а пък такива разкази рядко се срещаха, реших да  опиша абсолютно всичко, така както си го спомням, за да е в помощ на други като мен. Предупреждавам, че стана доста дълго 🙂

Още от четвъртия месец започнах да посещавам разни курсове и училища за бременни, където ни надъхаха, че естественото раждане е най-прекрасния първи подарък, който може да дадеш на бъдещото си бебе, а кърменето още от първия час е най-подходящото продължение. За съжаление, при мен се оказа, че естествено раждане не е препоръчително. При диоптър -4.5 и -6, офталмоложката ми искаше директно да ми предписва секцио. Аз обаче държах да мина и преглед за изследване на очните дъна, при което се оказа, че има опасност от отлепяне на ретините. Имаше възможност да се направи манипулация за заздравяване, но дори и тогава лекарите не даваха гаранция при напъването от едно нормално раждане. Не знам дали се отказах прекалено лесно, но реших, че дори и един процент риск, не си струва да се поема, когато става въпрос за зрението. Така че насрочихме дата 21.07 – точно една седмица преди термина ми.

Другият основен въпрос, по който трябваше да взема решение, беше за мястото на раждане. Във Варна има две държавни и една частна болница, като общото мнение, което се шири между хората е, че

–          в АГ са най-добрите специалисти, но е голяма мизерия, че само там има специализирана техника за новородените и ако се наложи някаква интервенция, се налага бебето да бъде преместено там.

–          В Окръжна също има добри специалисти, но няма техника и обстановката е малко по-добре от АГ.

–          В Майчин дом е най-хубаво, но скъпо и нямат нито специалисти, нито техника.

Аз ходех на платена консултация в Майчин дом при д-р Бейлерян и бях изключително доволна от отношение, обстановка и всичко. Веднъж посетих Окръжна болница по време на Отворените врати и разликата в обстановката ми се видя фрапираща. Освен това предпочетох да си платя официалната такса за раждането, вместо да давам пари под масата на тоя и оня с уговорки, както масово правиха повечето ми познати. Платеното раждане в АГ на ВИП етажа беше на същата цена както и в Майчин дом, само дето обстановката и отношението на лекарите не бих казала, че са същите. Доброто ми мнение за Майчин дом беше затвърдено и от курсовете за кърмене, които се провеждаха там. Болницата тогава беше в процес на акредитация като „Болница – приятел на бебето” и ме увериха, че ще ми помогнат да закърмя възможно най-рано и ще ми помогнат в процеса, така че окончателно взех решение да им се доверя.

На 20.07 ме извикаха за регистрация и изследвания. Процесът е доста дълъг и бюрократичен и по мое мнение, би могъл да се ускори, но да речем че това не е кой знае какъв проблем. Най-напред ми пуснаха контролни изследвания на кръв и урина. След това се качих в родилното отделение при приемащата сестра. Най-много време отне попълването на документите, след това аз само се подписах, като ми обясниха накратко какво подписвам. Направиха ми тестове за упойката, които отнемат около 20 минути, а след това запис на тонове. После ме изпратиха по живо по здраво, като ме предупредиха последното ми ядене да бъде на обяд, а вечерта – само кисело мляко или супичка, най-много солети. След 12 часа не биваше да приемам нищо повече, включиетлно и  вода. Трябваше да изпия и две пакетчета Дуфалак, но по този начин си спестих клизмата, което според мен е голям плюс по отношение процедурите в тази болница.

Вечерта отидохме с бъдещия татко за последно като семейна двойка да се разходим на Морска гара. Беше ми доста спокойно.

На другия ден ме викаха в 09:00 с багажчето, секциото беше планирано за 11:00. Бях си подготвила две нощници с копчета, два сутиена за кърмачки, три чифта памучни дълбоки гащи, заради разреза от секциото и лични принадлежности. Помпа и други неща свързани с кърменето не купих, само няколко подплънки за всеки случай. За бебето не искаха абсолютно нищо. Превръзки също казаха, че не е необходимо да нося, те осигуряват всичко. После се оказа, че в началото, докато тече обилно дават превръзки за родилки – едни огромни и дебели, тях ги ползвах първите два дни, а след това имаше едни обикновени, но без крилца, не особено удобни. Така че се наложи да помоля да ми донесат такива с крилца.

Заведоха ме в стаята (която всъщност беше реанимация) и ми сложиха система с физиологичен разтвор. По някое време дойде анестезиоложката – д-р Добрева, много разбрана и приятна жена, с която обсъдихме какъв вид упойка искам. Въпреки че повече исках спинална, тя все пак ми обясни предимствата и недостатъците и на двете. Общо взето разбрах, че при пълната има по-голяма опасност заради тръбата, която се вкарва в гърлото, докато при спиналната правилното поставяне изключва всякакви проблеми. Освен това след пълна упойка гърлото дращи и ти се кашля, а пък кашлянето след секцио причинява доста дискомфорт. Мен не ме притесняваше това, че ще съм будна по време на операцията, а от всичко най-много исках да чуя първото изплакване на бебето си.

След като изтече първата система, ми пуснаха втора, която изтече още по-бързо и скоро стана време да отивам в операционна. Приготвих си нещата, които щяха да ми трябват веднага след операцията, когато нямаше да мога да ставам – gsm, кутийката за лещи, шише с вода, отидох до тоалетната и се запътих към операционната. Държа да отбележа, че не ми сложиха катетър, което също е много голям плюс и спестяване на още едно неудобство.

Накараха ме да седна със свити колене и извит гръб и ми сложиха упойката. Много хора се тревожат от поставянето, но всъщност абсолютно нищо не се усеща, само леко боцване. След това легнах по гръб, с разперени ръце, поставиха ми някакви апарати за следене на кръвно и други параметри и метнаха чаршаф пред лицето ми. Анестезиоложката стоеше до мен и ме питаше как се чувствам. Аз усетих леко затопляне и боцкане на краката. Очаквах да спра да усещам каквото и да е и тогава да започне операцията, но няколко минути по-късно попитах и ми казаха, че вече са започнали. Нищичко не усещах. Предупредиха ме, че ще усетя леко стягане при дишане, защото упойката стига точно до под гърдите и да не се шашкам. Просто трябваше да дишам по-леко.

В един момент ме предупредиха, че вадят бебето. Усетих дърпане, някъде от вътре, но болка – не. В следващия момент чух плача на моето бебче. Съобщиха ми часа, мерките и ми го показаха – едно малко, мокро и дребно личице, синкаво бяло, това си спомням общо взето. Сълзите сами потекоха от очите ми. Питаха ме защо плача, добре ли ми е, а аз казах, че просто плача от щастие. След това отнесоха дребосъчето за почистване и повиване. Аз не си спомням дали ми казаха момче или момиче и си помислих да не се окаже в последния момент, че са сбъркали. Е, момиченце си беше 🙂

Продължиха да ми вливат физиологичен разтвор. По едно време усетих, че треперя. Казаха ми, че е нормално, защото разтвора е малко по-студен от температурата на тялото ми. Следващата банка я затоплиха, но май нямаше ефект. Започнах да се треса все повече и неконтролируемо. Не от страх, разбира се, просто нямаше какво да направя. Анестезиоложката продължаваше да ми говори и да ми задава разни въпроси, като каква ми е фамилията, колко съм висока и т.н., с цел явно да види дали съм адекватна. През това време лекарката и сестрите ме шиеха. Не коментираха какво правят, дори си приказваха с мен за разни неща, как ще кръстим бебето и т.н. Аз не усещах нищо друго, освен лекото боцкане по краката и стягането под гърдите.

Времето минаваше бавно, но не прекалено, само това треперене ми се искаше да спре вече, а пък то се усилваше. Най-накрая ми казаха, че са готови, бяха минали общо към 40 минути от началото на операцията и половин час от изплакването на Диана. Сестрите ме почистиха, като най-стряскащия за мен момент беше, че имах усещането, че краката ми са все още върху операционната маса, а пък ги видях във въздуха – все едно не бяха моите. Хем ме бяха предупредили за това. Преместиха ме върху носилка и по пътя обратно към реанимация помахах на таткото, който стоеше в другия край на коридора. Това беше някъде към 13 часа.

В реанимация имаше 5 или 6 легла, но този ден бях сама там. Това беше много. В момента, в който си заминаха всички сестри и санитарки, които се суетяха около мен, почувствах такова облекчение, че всичко е минало, напрежението се стовари от раменете ми и се разплаках неудържимо. Знаех, че всичко е наред, а не можех да спра. Когато пристъпът премина, първата ми работа беше да се обадя на таткото, а след това на майка ми. Успокоих ги, че всичко е наред и зачаках да ми донесат бебка. Все още бях под упойка и не си усещах краката, нищо не ме болеше.

Когато я донесоха, само я гледах от далеч и й говорех. Тя беше в малко стъклено легълце, само на няколко сантиметра от мен, но не можех да стана да я взема и да я гушна. По някое време мъничето се разплака и дойде една сестра да я вземе. Беше ми мъчно, че не мога да направя нищо.

Около два-три часа след операцията – може би към 15-16 ч. започнах да усещам малко по малко краката си – първо от към пръстите и все по-нагоре и нагоре. Когато усещането стигна до мястото на разреза, започна и болката. Бяха ме подготвили, че ще боли ужасно, но не бих казала, че е непоносимо. Мисля си, че може да изтърпя и доста повече, не че се натискам, де. 🙂 В 16:30 таткото дойде да ме види. Аз не бях много в кондиция, точно тогава ме болеше най-много. Поисках обезболяващо и ми сложиха ми нещо в системата, малко след това ме отпусна.

Опитвах се да си раздвижвам пръстите и ходилата, проверявах дали мога да мръдна. Всъщност докато не ме отпусна упойката изцяло, не можех, чак може би към 17:30-18:00 успях. Вече много ми се ходеше до тоалетна, повиках една сестра и й обясних какво ме мъчи. Тя взе, че ми донесе подлога… Беше доста неприятна ситуация, просто нямаше начин да го направя. Добре че в същия момент дойде старшата сестра и разпореди вече да ме раздвижват.

Беше някъде към 18:30. Донесоха легълцето с бебка. При първото ставане имах чувството, че вътрешностите ми ще се изсипят през разреза. Накараха ме да се хвана за легълцето и да го добутам до тоалетната. Първите крачки бяха доста трудни, но със стимула, който имах пред себе си, стиснах зъби и вървях напред, макар и превита надве. Измих се, помогнаха ми да се преобуя и след това се върнах пак с бебка до леглото. Казаха ми, че колкото повече се движа, толкова по-добре, макар че е доста трудно. Вече можех да пия и вода.

След това ни оставиха пак двете. Надвесих се над легълцето и най-после имах възможността да си я огледам хубаво. Беше една мъничка, безпомощна, облечена с огромни дрехи, с едни големи,  теменужено-сини очи и къдрава, тъмнокафява косица. Прелестна… Мисля, че тогава се влюбих в нея. 🙂

Реших, че вече е крайно време да си я закърмя и някак успях да я взема и да й дам да суче. Не че знаех как, но то няма много варианти. 🙂 А коластра имах още по време на бременността. Тя засука почти веднага, първо от едната, после от другата гърда. Като я махах, почваше да плаче и аз пак я връщах. Една сестра ми каза, че не бива да суче повече от 10-15 минути на гърда, но на курсовете ни бяха обяснили, че е добре да суче толкова колкото поиска и аз си я оставях докато пусне сама. Малко по-късно ме попитаха дали е засукала и казаха, че повече няма да й дават адаптирано мляко, което ми се видя странно. Забелязах и че в легълцето й имаше биберон, макар че по стандартите на Болниците приятели на бебето и двете неща не бива да се прилагат.

Вечерта реших, че е по-добре да я оставя при акушерките, за да мога да се съвзема поне малко. Всъщност не знам колко успях, защото стаята, където държат бебетата е точно до реанимация и през цялата нощ някое от бебетата плачеше. Биха ми и една инжекция течен аналгин, но пак си ме наболяваше. Спах на пресекулки по половин час. Най-неприятно ми беше, че не можех да се завъртя настрани, трябваше да лежа по гръб и се схванах много…

На сутринта, рано-рано ми донесоха Дидето и от тогава все си беше до мен, повече не съм я оставяла. Продължихме да се кърмим пак почти непрекъснато целия ден. Даже се бях притеснила дали е нормално, но малко по-късно се появи акушерката, която отговаряше за курсовете по кърмене и ме успокои, че правилно е захапала, че е добре да я оставям колкото пожелае, да си оставям гърдите намазани с коластра или Лансинох крем и на въздух. Въпреки това зърната доста ме наболяваха и се поразраниха. Много ценна помощ ми беше, че леглото може да се вдига с помощта на една ръчка и по този начин кърмех облегната в седнала позиция, а не полулегнала. Също така имах голяма полза от една допълнителна възглавница, която подлагах под бебето или под ръката, с която я държах, а през нощта я слагах между коленете си.

Тази сутрин си имах вече и компания в реанимацията. След като свърши операцията на съседката ми по легло, й дадоха бебето почти веднага, още беше повито с пелена. Подаваха й го както беше легнала, после й го връщаха в легълцето. На мен ми стана малко кофти, че предния ден не ми я бяха дали Дидето, но както и да е. Също и противеречивите съвети от различните акушерки ми се видяха объркващи – една казва дръж само 10-15 минути, друга – колкото иска…

Следобяда ме преместиха в двойна стая, но първата нощ отново бях сама. Което пак беше добре дошло за мен, защото се чудех как ще изкараме първата нощ двечките. Нощта мина сравнително добре. Вечерта помолих да ми покажат как се сменя памперс и се престраших за първи път да го сменя сама. Във всяка стая има мивка, памперси и дюшече,  а към легълцето слагат по една пелена, с която се бърше дупето на бебето след измиване. Показаха ми как да я измия и как да сложа памперса. Първият път много ме беше страх как да я хвана, как да я държа, но се справихме. Е, оказа се, че съм го сложила наобратно, но кой ти гледа 🙂 Третата вече Дидето успя да ми наака нощницата, та посред нощ се наложи да пера и нея и пелената. От тогава май си й остана този навик да ни нааква. 🙂

Относно грижата за бебетата има два варианта – да са през цялото време с майката, или пък да ги вземат за през нощта, ако на майката й е трудно сама. Аз предпочетох да си е с мен. Също така акушерките минават да питат дали бебето има нужда да му се смени памперса или нещо друго, но аз след втория ден сама се справях с тази задача. Към 9 часа сутринта ги вземаха за къпане, после ги връщаха за кърмене, едни такива чистички и с леко влажни косици.

Свиждането беше от 16:30 до 17:30 ч. През това време бебетата ги отнасяха в стаичката им, а след като посетителите си тръгнат, миеха пода и пускаха една анти-бактериална лампа.

Акушерките, сестрите, санитарките бяха изключително любезни, отзивчиви, усмихнати и мили. При всяко натискане на бутончето идваха и помагаха за каквото ги помолиш, без да се мръщят. Много ми хареса, че имаше една, която се обръщаше към пациентките с „мило”. Лоша дума или упрек за нещо не съм чула.

Визитацията минаваше към 10-10:30 ч. сутринта и към 20-20:30 ч. вечерта. Нямаше такива команди от рода на „сваляй гащите” или тем подобни. Ако бебето беше на ръце, търпеливо изчакваха да я оставя в легълцето и да се наместя обратно на моето легло.

Тъй като бях пуснала вече газове, нещо много важно, както се оказа, ми донесоха кисело мляко за закуска. Само дето от непрекъснатото кърмене, успях да го изям едва на обяд. Тогава пък ми донесоха крем супа. Вечерта – картофени кюфтета, на следващия ден – пиле фрикасе май и още нещо, не помня какво беше точно, а последния ден – вече можех да избирам от меню. Храната като цяло беше много хубава. Съквартирантката ми, обаче, нямаше късмет – на третия ден още не беше пуснала газове, а умираше от глад и корема й се беше подул. Наложи се да й сложат инжекция и чак тогава й дадоха да яде…

Д-р Бейлерян дойде да ме види и да ме посъветва за някои неща на третия ден. За кърмата ми каза да пия неограничено количество вода и сокове – по 3 л на ден. Мисля, че това доста помогна 🙂

Кърмата ми дойде вечерта на четвъртия ден. Аз до последно се чудех имам ли, нямам ли, но чух, че Дидето започна да преглъща. Питах една акушерка и тя като ми стисна ареолата, се засмя. Понеже Дидето сучеше хубаво през цялото време, гърдите ми не се напълниха, не ги усетих въобще напрегнати. Много добре си се напаснахме с нея.

Бебчето на съквартирантката ми обаче беше по-слабично и немощно и явно не успяваше да суче добре, нейните се напълниха и станаха огромни и твърди. Наложи й се да ползва помпа от болницата. Така че въпроса за помпата е спорен, не се знае ще ти трябва ли или не, но пък винаги може да ти донесат или дадат.

Аз бях в обикновена стая, но има и VIP отделение. VIP стаите са в отделен коридор, където е по-усамотено и спокойно. Иначе моята стая беше точно срещу родилна и се чуваха виковете на раждащите жени. След операцията VIP пациентките ги водят направо в стаята им, а не в реанимация, което си е доста голям плюс според мен, защото можеш да си починеш по-пълноценно. Освен това там можеш да имаш придружител, който да ти подава бебето по всяко време, а не както аз се мъчех с триста зора да ставам и да лягам. Но пък си мисля, че по този начин по-бързо се възстанових, само първите три дни е трудно, после вече малко по малко стават по-лесни движенията. Нямаше да е зле, ако имаше някакъв колан или нещо, за което да се хващаш, докато ставаш. Също обръщането от една страна на друга от начало ми беше доста трудно, придърпвах се за чаршафа и се гънех като червей 😉

От позицията, в която стоиш, за да кърмиш, ми се схванаха ужасно раменете и врата. Докато се усетя да използвам възглавници, вече беше прекалено късно, на втората сутрин като се събудих, сълзите сами се стичаха по бузите ми от болка. Обрах всички възглавници и одеала наоколо, но единственото, което облекчаваше, беше масаж. Само дето нямаше кой да ми го прави, освен по време на свиждането.

На четвъртия ден ми махнаха превръзката и ми казаха, че може да се изкъпя. Трябваше да почиствам раната с марля, напоена със спирт. Все още не можех да я видя, заради коремчето, което изглеждаше като в 6тия месец и си мислех, че разреза изглежда ужасно. По-късно, когато вече успях да го видя, се изненадах доста приятно – беше много равен и съвсем приличен, дълъг около 15 сантиметра.

Очаквах да ми тече много силно и да се изцапам, но като цяло се справих само с две нощници (спомням си, че една жена ми беше препоръчала да си взема 7!). Също така не се и потях особено, а пък понеже и кърмата ми си дойде съвсем нормално, нито ползвах подплънките, нито имах някаквуи течове. Само ходех по малка нужда изключително често, но явно наиситна съм задържала доста течности по време на бременността, защото оставих 10 кг в болницата.

Като съвет мога да кажа, че е много е хубаво да използваш всеки един момент за сън, когато бебето спи и когато не идват разни хора за всевъзможни неща в стаята. А такива идваха доста често – да ти мерят температурата, санитарките да изчистят стаята, детските акушерки да попитат как е бебето, после да вземат бебето за къпане, лекарите – на визитация, педиатър идва да ти каже как е наддало бебето за деня, носят храната, после отсервират, после имаше един период на почивка, после пак храна, пак отсервиране, пак детските акушерки, диетоложката идваше да назначава менюто за следващия ден, разни хора идваха с разни анкети, за болничния идваха да питат разни неща и т.н. и т.н.

Изписването беше на петия ден. На сутрешната визитация ми казаха, че всичко е наред и могат да ме изписват, след това дойде педиатърката и каза, че и с бебето всичко е наред и ни пускат да си ходим. Обадих се на мъжа ми да идват да ме вземат, после извиках една сестра да облече Дидито с комплекта за изписване, който ми донесоха и слязохме с асансьора долу, където ме чакаха един куп приятели. Аз бях доста ошашавена, но малко по малко се поокопитих и успях да приема поздравленията.

Това е като цяло, не е малко, имам чувството, че доста неща съм пропуснала, но от кога се каня да го напиша този разказ 🙂 Като заключение мога да кажа, че съм изключително доволна от раждането си в Майчин дом и го препоръчвам с две ръце на всичките си познати. Смятам, че раждането е нещо уникално, което ти се случва толкова рядко в живота, така че е важно да си спокоен, да имаш подкрепа и усмихнати хора около себе си, за да го запомниш с най-добри чувства и да дадеш най-добрия възможен старт на детето си.

Моето малко съкровище

октомври 5, 2009

Какво се случва, когато някой си зареже блога за около 9 месеца? Ами случва се ето това прелестно нещо:

Диана се роди на 21.07 в 11:53 минути, тежеше 3550 грама и бе висока 51 см.

Кръгла купа със спомени

септември 7, 2008

Лятото мина без да посетя нито един концерт или фестивал… Не че не ми се искаше, обаче… Лятото е толкова кратко и времето все не достига за всички места, които си си набелязал. Пък и като броиш дните от събота до събота… Цифром и словом лятото се състои от тринадесет съботи и недели… И две седмици отпуск…

Не, не че не пътувах. Даже пътувах и то доста много. Бях в Амстердам, Бакум, Мадара, Камчия, Хасково, Рила, Кара дере, Круша, Шкорпиловци, Говедарци, Смолян. Направо не усетих как мина времето…

Толкова много емоции и вдъхновения останаха неописани. Толкова исках да пиша за необикновените си приключения в Амстердам; за усещането да караш колело сам през нощта в един непознат град; да пушиш трева на терасата на една романтична кооперация; за плуването в Северно море; за нощта, в която вечеряхме на надвисналата скала на Мадара; за това как открихме как се правят най-вкусните печени картофи на жар; за аромата на току що сварената кайсиева ракия на баща ми; за Рилските езера, погледнати от там, от където съм мислила, че никога няма да стигна; за една много гореща и страстна нощ на палатка; за плажа от Черни до Бели нос и за сребърните блестящи скали; за бурното море на Шкорпиловци, което се успокои едва на сутринта, когато вече трябваше да си тръгваме; за ранната разходка по брега, докато всички още спяха; за дъжда; за червената луна и за звездите, които така и не се появиха… Така ми се искаше да опиша и да запазя тези спомени, както пазя миди, рапани и камъчета от местата, където съм била, в една кръгла стъклена купа…

А може би сега, точно сега, е момента да ги опиша. Есента приближава, колкото и да се надявам лятото да ни отпусне още няколко топли съботи и недели… Но човек има нужда и от спокойни моменти, за да се наслади на хубавите си спомени, да ги огледа с носталгична усмивка от всички страни, и след това да ги пусне в купата и да погледне напред.

Откраднатите нощи

септември 5, 2008

Откраднатите нощи са безлунни,
в тях няма облаци, звезди, дори небе.
Такива нощи са извън пространството,
в тях времето престава да тече.

Откраднатите нощи са безшумни,
те пазят тихи стъпки и прошепнати слова.
В такива нощи всичко ти се струва истинско,
но нищо не остава след това.

Откраднатите нощи са безумни,
непокорни, откъснати насила от реалността.
Те идват от различни измерения
и си отиват тихичко на сутринта.

Broken

юли 24, 2008

Каквото е било, било е, казват… Не можеш да промениш миналото.

Дори да се опиташ да продължиш по същия начин, да се преструваш, че нищо не се е случило, отношенията с този човек винаги си остават на едно по-различно ниво. Случилото се винаги остава като огромна пукнатина върху бяла, порцеланова ваза, която е била счупена и след това залепена. На пръв поглед изглежда същата, но пукнатината винаги привлича вниманието.

Жалкото е, че по този начин губиш хора, с които при други обстоятелства, бихте могли да бъдете много добри приятели.

Бих могла и да си мисля, че не е заради това, което се е случило, а че просто хората се променят. В един момент имаш едни приоритети, после започваш нова работа, местиш се в друг град, запознаваш се с нови хора и животът ти се обръща на 180 градуса.

Би могло и да е това, нали?

И аз бих могла да искам моите 10 минути. Но не ги искам вече. Защото пукнатината винаги ще е пред очите ми…

Мигове

април 18, 2008

Казват, че човек оценява какво е имал, едва след като го изгуби. Но не винаги е така. Наясно съм и съм била благодарна за всеки един ден от изминалата година и половина…

Благодарна съм за всички само мои си часове – край морето, на пустия плаж, първите лъчи на слънцето през пролетта, последните – през есента, откраднатите слънчеви дни през зимата, скритите пейки и алеи в морската градина през лятото…

Благодарна съм всеки един от уловените скъпоценни мигове… Случайно дочутите песни, храстът на врабчетата, патиците в езерото, катеричките в снега, голямото дърво с червените плодове, примрялото от страх шарено птиче, което спасих, къщата с червените листа, плажът на калинките, пейката с листата, прибоят на морска гара, писането на стихотворения, подреждането на мислите ми, снимките, мрачния ден, в който плаках, рибената супа, жената, която ме нарисува, гладкото, спокойно, красиво море, кроткия шум на вълните, потракващите мидички, вятърът и топлината по лицето ми, издайническите песъчинки по обувките ми, когато се връщам…

Благодарна съм за всяка една секунда и … ще ми липсвате… Знам, че звучи банално, но … вече нищо няма да бъде същото…

душата ми плаче

март 25, 2008

Толкова е късно, а аз още не искам да си лягам. Знам, че утре ще съжалявам за това, но нека…

Три месеца не съм писала като хората, три месеца тялото и мозъкът ми бяха изцяло предани на работата. Обаче… може ли да живее човек така? Душата ми си иска и тя своето. Човек не може да живее далеч от душата си…

Днес на плажа плаках, но още не знаех колко тепърва имам да плача. Плаках донякъде от безсилие, донякъде от мъка, донякъде от нежелание да приема промяната. Плаках, заради всичките тези неща, които се случваха или предстояха да се случат. Заради това, че виждаш как някой, който ти е близък си отива, а ти нищо не можеш да направиш; плаках и заради това, че някой, който все още не си опознал, си отива, и вече нищо няма да е същото… За пореден път…

another year over and a new one has just begun

януари 1, 2008
Тази година не беше толкова драматична, колкото миналата, но въпреки това се случиха доста неща…

Работих…
Танцувах..
Сънувах…
Пътувах…
Смях се…
Вървях…
Обичах…
Избирах…
Писах…
Снимах…
Бях…

Работих усилено и нещата отново се промениха. Само времето ще покаже дали е било за добро…

Танцувах разпалено и всеотдайно… макар това вече да не е така. Не ми се искаше нещата да свършват по този начин…

Сънувах, мечтах, копнях… Имах няколко хлътвания в различни посоки… може би се излекувах от едно… а може би не съвсем…

Пътувах много… Най-после успях да пътувам, така както аз искам  – без много планове, без очаквания, с много впечатления, емоции и смях… За съжаление това вече няма да повтори. Не и със същите хора, не и по същия начин…

Вървях много – и в буквалния, и в преносния смисъл. Видях света от необичайна гледна точка. Поставих на изпитание възможностите си и успях.

Участвах в протести, садих дръвчета, почиствах паркове и градини. Организирах кампания.
Намерих нови приятели и нови хора, които споделят идеите и мечтите ми…

Направих си собствен блог, чрез който намерих още нови приятели и съмишленици.
Прочетох доста книги.
Направих някои страхотни снимки и още повече се запалих по фотографията.

Присъствах на няколко сватби, както и на няколко погребения…

Открих неща за хората, които познавам, които не съм знаела досега.

Правих много избори, някои от тях никак леки при това…

Започнах да правя много неща, които смятам за правилни, без да се притеснявам какво ще си кажат другите.

Започнах да правя каквото зависи от мен, без да се отчайвам, че съм сама.

Научих се да бъда самоуверена – нещо, към което съм се стремила от както се помня… Научих се да не ме е страх да отстоявам мнението си, да знам какво искам, към какво се стремя и как да го постигна.

Научих се да бъда себе си, да вярвам в себе си, да не се отказвам от мечтите си.

Хубава година беше.

dream

януари 1, 2008
It’s good to touch you. Yes, it feels good. It is so nice to lean my head  to your head, to whisper to your ear, to put my hand  on your arm and on your shoulder.
It is so sweet  when you put your arms  around my waist or touch my naked shoulders, pretending that you just want to tell me something.
Most of all  I love to feel the newly-grown beard on your cheeks and the sight of your  lips. Or maybe most of all I love the sound of your laugh.
Yes, I know it is useless… It is a pain that will never go away. I must learn to live with it.
I wish I knew how to end this. I wish I could…
I know it is stupid… And yet, I’d give a lot for just a few of those moments with you…