Капчицата

Имало едно време една малка капчица. Тя живеела в локва вода, скътана под огромно зелено листо в една далечна южна страна. Капчицата често заставала на ръба на локвата и дълго гледала към голямото езеро от другата страна на поляната, където пристигали антилопи, зебри и жирафи на водопой. А понякога дори огромни тромави слонове, които с тежките си тела разтърсвали земята и предизвиквали миниатюрни вибрации в локвата на малката капчица. 

Тя въздишала тихичко и бавно се връщала на своето място в локвата. „Защо си така тъжна и мълчалива, капчице?“ – питал я дребният щурец, който свирел своята приспивна песен, скрит под голямото зелено листо над локвата. – „Виж останалите капчици – те са доволни и щастливи, защото слънцето никога не огрява вашата локва и няма опасност да се изпарите. И дивите животни не се доближават насам, защото сте добре скрити. Трябва да си благодарна за това.“
„Не, щурецо“ – отвръщала капчицата. „Мен не ме е страх от слънцето. И не искам да се крия. Искам да бъда полезна. Искам да мога да направя някого щастлив.“ – „Но, аз съм щастлив.“ – усмихвал се щурецът. – „Ето стоя тук и мога да те гледам. И да разговарям с теб така, както с никоя друга капчица на света.“ И засвирвал своята още по-нежна приспивна песен.

Една нощ извила буря. Силният вятър откъснал голямото зелено листо и го отнесъл далеч, далеч. Капчицата треперела от страх и се молела щурецът да е добре.

На другия ден слънцето огряло локвата за първи път от много дни насам. То било силно и жарко. Капчицата усетила как нещо я притегля все по-нагоре и по-нагоре, докато в един момент се откъснала от водната повърхност и се разтворила във въздуха.

Въздушните течения понесли ефирното й телце на север. Макар и вече да била прозрачно изпарение, капчицата продължавала да усеща и вижда всичко. Летяла над огромни океани, над зелени планини, над непознати земи, населени с причудливи животни. Чувствала се щастлива, но знаела, че нещо много красиво тепърва предстои да се случи.

Внезапно усетила как я сковава страховит мраз. Уплашила се. После започнала да пада стремглаво надолу. Помислила си, че това е краят. Но разбрала, че отново се е променила. И тогава… тогава усетила нечие топло докосване. Някой се засмял звънко и щастливо. И капчицата вече знаела, че е изпълнила своето предназначение.

А детето гледало с удивление приказно красивата кристална структура в ръката си. То знаело, че всяка снежинка е уникална, и било щастливо, че е имало възможността да види точно тази, в мига преди тя да се превърне в малка капчица вода… 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: