Всъщност не мога да кажа, че се оплаквам. За момента дори изпитвам някакво удоволствие да функционирам в една плоскост. Сякаш съм била преуморена от това да бъда толкова много неща едновременно, та сега ми харесва да бъда просто майка, без да е необходимо да бъда каквото и да било друго. Да си лентяйствам и мързелувам, с прекрасното извинение, че съм много „заета“ да гледам детето си. Не, не искам да кажа, че си нямам работа по цял ден. Но работата е съвсем друг тип, обикновена домакинска, ежедневна, повторяема работа, която ангажира едва няколко процента от мозъка ми Също така имам и прекрасно извинение да не се занимавам, с хора, които не са ми приятни

Прочетох си пак една статия, която съм писала преди почти 4 години. Тогава определено не съм била готова да бъда майка, но сега знам, че когато забременях – вече бях. Да, наистина не съм същия човек. Наистина не мога да вземам решения само за себе си, защото винаги, от сега нататък ще мисля и за нея. Наистина не мога да правя каквото си поискам и когато си поискам. Но всъщност, в момента нямам нищо против това.

Дали си е струвало? Не съм от тези, които ще кажат, че детето е смисълът на живота им, че го обичат повече от всичко друго на света. Няма да залея блогa, Facebook-a, или някоя друга социална мрежа, със снимки на бебето си, няма да си сложа нейна снимка като аватар, нито пък ще пускам всеки ден статии, видео клипчета и прочие информация за това как спи, яде, ака, има зъбче и т.н и т.н.

За мен е достатъчно да съм сигурна, че я обичам, още от първия момент, в който видях теменужено сините й очи и докоснах малкта й ръчичка. Че обожавам да я виждам как бърчи носле и отваря устичка като малко пиленце, докато търси да засуче, да я гледам как спи блажено и невинно в най-невероятни пози, да я слушам как се смее, докато я гъделичкам с нос по коремчето, как расте, развива се и се учи всеки ден, всяка минута и всяка секунда.

За момента ми е напълно достатъчно да бъда до нея. И да я обичам с цялото си сърце.

Изпълнението на моята адашка най ми харесва, това на Milow също е хубаво, но 50 cent не ме кефи.

She work it girl, she work the pole
She break it down, she take it low
She fine as hell, she about the dough
She doing her thing out on the floor
Her money money, she makin’ makin’
Got the way she shakin’
Make you want to touch it, make you want to taste it
Have you lustin’ for her,
go crazy face it

She’s so much more than you’re used to
She know’s just how to move to seduce you
She gone do the right thing and touch the right spot
Dance in you’re lap till you’re ready to pop

She always ready, when you want it she want it
Like a nympho, the info
I show you where to meet her
On the late night, till daylight the club jumpin’
If you want a good time, she gone give you what you want

Baby It’s a new age,
You like my new craze
Let’s get together
Maybe we can start a new phase
The smokes got the club all hazy,
Spotlights don’t do you justice baby
Why don’t you come over here,
you got me saying

Aayooh
I’m tired of using technology,
Why don’t you sit down on top of me
Aayooh
I’m tired of using technology
I need you right in front– of me

In her fantasy, there’s plain to see
Just how it be, on me, backstrokin’,
Sweat soaking
All into my set sheets
When she ready to ride, I’m ready to roll
I’ll be in this bitch till the club close
What should I do, on all fours
Now that that shit should be against the law
Different style, different move,
Damn I like the way you move
Girl you got me thinking about,
All the things I’d do to you
Let’s get it poppin’ shorty
We can switch positions
From the couch to the counters in my kitchen

Baby It’s a new age,
You like my new craze
Let’s get together
Maybe we can start a new phase
The smokes got the club all hazy,
Spotlights don’t do you justice baby
Why don’t you come over here, you got me saying

Aayooh
I’m tired of using technology,
Why don’t you sit down on top of me
Aayooh
I’m tired of using technology
I need you right in front of me
Ooh she wants it, Ooh she wants it
Hmm she wants it, I got to give it to her
She wants it, Hmm she wants it
Hmm she wants it, I got to give it to her
I got to give it to her

Baby It’s a new age,
You like my new craze
Let’s get together
Maybe we can start a new phase
The smokes got the club all hazy,
Spotlights don’t do you justice baby
Why don’t you come over here, you got me saying

Aayooh
I’m tired of using technology
Why don’t you sit down on top of me
Aayooh
I’m tired of using technology
I need you right in front of me

Днес, два месеца и половина след раждането, бременността ми се струва толкова далечна, все едно не съм била аз тази с големия корем и подутите крака. Тогава ми се струваше точно обратното – ужасно далечно ми се виждаше да държа в ръцете си едно малко, крехко същество, да го кърмя, да го приспивам, да сменям пелени и да мия наакано дупе…

Предисторията също е интересна и сигурно ще седна да опиша и нея, но сега идеята ми е да разкажа за раждането, часовете непосредствено преди и след него. Тъй като бях търсила информация за самия процес на раждането и ме интересуваха подробностите, дори най-баналните, а пък такива разкази рядко се срещаха, реших да  опиша абсолютно всичко, така както си го спомням, за да е в помощ на други като мен. Предупреждавам, че стана доста дълго

Още от четвъртия месец започнах да посещавам разни курсове и училища за бременни, където ни надъхаха, че естественото раждане е най-прекрасния първи подарък, който може да дадеш на бъдещото си бебе, а кърменето още от първия час е най-подходящото продължение. За съжаление, при мен се оказа, че естествено раждане не е препоръчително. При диоптър -4.5 и -6, офталмоложката ми искаше директно да ми предписва секцио. Аз обаче държах да мина и преглед за изследване на очните дъна, при което се оказа, че има опасност от отлепяне на ретините. Имаше възможност да се направи манипулация за заздравяване, но дори и тогава лекарите не даваха гаранция при напъването от едно нормално раждане. Не знам дали се отказах прекалено лесно, но реших, че дори и един процент риск, не си струва да се поема, когато става въпрос за зрението. Така че насрочихме дата 21.07 – точно една седмица преди термина ми.

Другият основен въпрос, по който трябваше да взема решение, беше за мястото на раждане. Във Варна има две държавни и една частна болница, като общото мнение, което се шири между хората е, че

-          в АГ са най-добрите специалисти, но е голяма мизерия, че само там има специализирана техника за новородените и ако се наложи някаква интервенция, се налага бебето да бъде преместено там.

-          В Окръжна също има добри специалисти, но няма техника и обстановката е малко по-добре от АГ.

-          В Майчин дом е най-хубаво, но скъпо и нямат нито специалисти, нито техника.

Аз ходех на платена консултация в Майчин дом при д-р Бейлерян и бях изключително доволна от отношение, обстановка и всичко. Веднъж посетих Окръжна болница по време на Отворените врати и разликата в обстановката ми се видя фрапираща. Освен това предпочетох да си платя официалната такса за раждането, вместо да давам пари под масата на тоя и оня с уговорки, както масово правиха повечето ми познати. Платеното раждане в АГ на ВИП етажа беше на същата цена както и в Майчин дом, само дето обстановката и отношението на лекарите не бих казала, че са същите. Доброто ми мнение за Майчин дом беше затвърдено и от курсовете за кърмене, които се провеждаха там. Болницата тогава беше в процес на акредитация като „Болница – приятел на бебето” и ме увериха, че ще ми помогнат да закърмя възможно най-рано и ще ми помогнат в процеса, така че окончателно взех решение да им се доверя.

На 20.07 ме извикаха за регистрация и изследвания. Процесът е доста дълъг и бюрократичен и по мое мнение, би могъл да се ускори, но да речем че това не е кой знае какъв проблем. Най-напред ми пуснаха контролни изследвания на кръв и урина. След това се качих в родилното отделение при приемащата сестра. Най-много време отне попълването на документите, след това аз само се подписах, като ми обясниха накратко какво подписвам. Направиха ми тестове за упойката, които отнемат около 20 минути, а след това запис на тонове. После ме изпратиха по живо по здраво, като ме предупредиха последното ми ядене да бъде на обяд, а вечерта – само кисело мляко или супичка, най-много солети. След 12 часа не биваше да приемам нищо повече, включиетлно и  вода. Трябваше да изпия и две пакетчета Дуфалак, но по този начин си спестих клизмата, което според мен е голям плюс по отношение процедурите в тази болница.

Вечерта отидохме с бъдещия татко за последно като семейна двойка да се разходим на Морска гара. Беше ми доста спокойно.

На другия ден ме викаха в 09:00 с багажчето, секциото беше планирано за 11:00. Бях си подготвила две нощници с копчета, два сутиена за кърмачки, три чифта памучни дълбоки гащи, заради разреза от секциото и лични принадлежности. Помпа и други неща свързани с кърменето не купих, само няколко подплънки за всеки случай. За бебето не искаха абсолютно нищо. Превръзки също казаха, че не е необходимо да нося, те осигуряват всичко. После се оказа, че в началото, докато тече обилно дават превръзки за родилки – едни огромни и дебели, тях ги ползвах първите два дни, а след това имаше едни обикновени, но без крилца, не особено удобни. Така че се наложи да помоля да ми донесат такива с крилца.

Заведоха ме в стаята (която всъщност беше реанимация) и ми сложиха система с физиологичен разтвор. По някое време дойде анестезиоложката – д-р Добрева, много разбрана и приятна жена, с която обсъдихме какъв вид упойка искам. Въпреки че повече исках спинална, тя все пак ми обясни предимствата и недостатъците и на двете. Общо взето разбрах, че при пълната има по-голяма опасност заради тръбата, която се вкарва в гърлото, докато при спиналната правилното поставяне изключва всякакви проблеми. Освен това след пълна упойка гърлото дращи и ти се кашля, а пък кашлянето след секцио причинява доста дискомфорт. Мен не ме притесняваше това, че ще съм будна по време на операцията, а от всичко най-много исках да чуя първото изплакване на бебето си.

След като изтече първата система, ми пуснаха втора, която изтече още по-бързо и скоро стана време да отивам в операционна. Приготвих си нещата, които щяха да ми трябват веднага след операцията, когато нямаше да мога да ставам – gsm, кутийката за лещи, шише с вода, отидох до тоалетната и се запътих към операционната. Държа да отбележа, че не ми сложиха катетър, което също е много голям плюс и спестяване на още едно неудобство.

Накараха ме да седна със свити колене и извит гръб и ми сложиха упойката. Много хора се тревожат от поставянето, но всъщност абсолютно нищо не се усеща, само леко боцване. След това легнах по гръб, с разперени ръце, поставиха ми някакви апарати за следене на кръвно и други параметри и метнаха чаршаф пред лицето ми. Анестезиоложката стоеше до мен и ме питаше как се чувствам. Аз усетих леко затопляне и боцкане на краката. Очаквах да спра да усещам каквото и да е и тогава да започне операцията, но няколко минути по-късно попитах и ми казаха, че вече са започнали. Нищичко не усещах. Предупредиха ме, че ще усетя леко стягане при дишане, защото упойката стига точно до под гърдите и да не се шашкам. Просто трябваше да дишам по-леко.

В един момент ме предупредиха, че вадят бебето. Усетих дърпане, някъде от вътре, но болка – не. В следващия момент чух плача на моето бебче. Съобщиха ми часа, мерките и ми го показаха – едно малко, мокро и дребно личице, синкаво бяло, това си спомням общо взето. Сълзите сами потекоха от очите ми. Питаха ме защо плача, добре ли ми е, а аз казах, че просто плача от щастие. След това отнесоха дребосъчето за почистване и повиване. Аз не си спомням дали ми казаха момче или момиче и си помислих да не се окаже в последния момент, че са сбъркали. Е, момиченце си беше

Продължиха да ми вливат физиологичен разтвор. По едно време усетих, че треперя. Казаха ми, че е нормално, защото разтвора е малко по-студен от температурата на тялото ми. Следващата банка я затоплиха, но май нямаше ефект. Започнах да се треса все повече и неконтролируемо. Не от страх, разбира се, просто нямаше какво да направя. Анестезиоложката продължаваше да ми говори и да ми задава разни въпроси, като каква ми е фамилията, колко съм висока и т.н., с цел явно да види дали съм адекватна. През това време лекарката и сестрите ме шиеха. Не коментираха какво правят, дори си приказваха с мен за разни неща, как ще кръстим бебето и т.н. Аз не усещах нищо друго, освен лекото боцкане по краката и стягането под гърдите.

Времето минаваше бавно, но не прекалено, само това треперене ми се искаше да спре вече, а пък то се усилваше. Най-накрая ми казаха, че са готови, бяха минали общо към 40 минути от началото на операцията и половин час от изплакването на Диана. Сестрите ме почистиха, като най-стряскащия за мен момент беше, че имах усещането, че краката ми са все още върху операционната маса, а пък ги видях във въздуха – все едно не бяха моите. Хем ме бяха предупредили за това. Преместиха ме върху носилка и по пътя обратно към реанимация помахах на таткото, който стоеше в другия край на коридора. Това беше някъде към 13 часа.

В реанимация имаше 5 или 6 легла, но този ден бях сама там. Това беше много. В момента, в който си заминаха всички сестри и санитарки, които се суетяха около мен, почувствах такова облекчение, че всичко е минало, напрежението се стовари от раменете ми и се разплаках неудържимо. Знаех, че всичко е наред, а не можех да спра. Когато пристъпът премина, първата ми работа беше да се обадя на таткото, а след това на майка ми. Успокоих ги, че всичко е наред и зачаках да ми донесат бебка. Все още бях под упойка и не си усещах краката, нищо не ме болеше.

Когато я донесоха, само я гледах от далеч и й говорех. Тя беше в малко стъклено легълце, само на няколко сантиметра от мен, но не можех да стана да я взема и да я гушна. По някое време мъничето се разплака и дойде една сестра да я вземе. Беше ми мъчно, че не мога да направя нищо.

Около два-три часа след операцията – може би към 15-16 ч. започнах да усещам малко по малко краката си – първо от към пръстите и все по-нагоре и нагоре. Когато усещането стигна до мястото на разреза, започна и болката. Бяха ме подготвили, че ще боли ужасно, но не бих казала, че е непоносимо. Мисля си, че може да изтърпя и доста повече, не че се натискам, де. В 16:30 таткото дойде да ме види. Аз не бях много в кондиция, точно тогава ме болеше най-много. Поисках обезболяващо и ми сложиха ми нещо в системата, малко след това ме отпусна.

Опитвах се да си раздвижвам пръстите и ходилата, проверявах дали мога да мръдна. Всъщност докато не ме отпусна упойката изцяло, не можех, чак може би към 17:30-18:00 успях. Вече много ми се ходеше до тоалетна, повиках една сестра и й обясних какво ме мъчи. Тя взе, че ми донесе подлога… Беше доста неприятна ситуация, просто нямаше начин да го направя. Добре че в същия момент дойде старшата сестра и разпореди вече да ме раздвижват.

Беше някъде към 18:30. Донесоха легълцето с бебка. При първото ставане имах чувството, че вътрешностите ми ще се изсипят през разреза. Накараха ме да се хвана за легълцето и да го добутам до тоалетната. Първите крачки бяха доста трудни, но със стимула, който имах пред себе си, стиснах зъби и вървях напред, макар и превита надве. Измих се, помогнаха ми да се преобуя и след това се върнах пак с бебка до леглото. Казаха ми, че колкото повече се движа, толкова по-добре, макар че е доста трудно. Вече можех да пия и вода.

След това ни оставиха пак двете. Надвесих се над легълцето и най-после имах възможността да си я огледам хубаво. Беше една мъничка, безпомощна, облечена с огромни дрехи, с едни големи,  теменужено-сини очи и къдрава, тъмнокафява косица. Прелестна… Мисля, че тогава се влюбих в нея.

Реших, че вече е крайно време да си я закърмя и някак успях да я взема и да й дам да суче. Не че знаех как, но то няма много варианти. А коластра имах още по време на бременността. Тя засука почти веднага, първо от едната, после от другата гърда. Като я махах, почваше да плаче и аз пак я връщах. Една сестра ми каза, че не бива да суче повече от 10-15 минути на гърда, но на курсовете ни бяха обяснили, че е добре да суче толкова колкото поиска и аз си я оставях докато пусне сама. Малко по-късно ме попитаха дали е засукала и казаха, че повече няма да й дават адаптирано мляко, което ми се видя странно. Забелязах и че в легълцето й имаше биберон, макар че по стандартите на Болниците приятели на бебето и двете неща не бива да се прилагат.

Вечерта реших, че е по-добре да я оставя при акушерките, за да мога да се съвзема поне малко. Всъщност не знам колко успях, защото стаята, където държат бебетата е точно до реанимация и през цялата нощ някое от бебетата плачеше. Биха ми и една инжекция течен аналгин, но пак си ме наболяваше. Спах на пресекулки по половин час. Най-неприятно ми беше, че не можех да се завъртя настрани, трябваше да лежа по гръб и се схванах много…

На сутринта, рано-рано ми донесоха Дидето и от тогава все си беше до мен, повече не съм я оставяла. Продължихме да се кърмим пак почти непрекъснато целия ден. Даже се бях притеснила дали е нормално, но малко по-късно се появи акушерката, която отговаряше за курсовете по кърмене и ме успокои, че правилно е захапала, че е добре да я оставям колкото пожелае, да си оставям гърдите намазани с коластра или Лансинох крем и на въздух. Въпреки това зърната доста ме наболяваха и се поразраниха. Много ценна помощ ми беше, че леглото може да се вдига с помощта на една ръчка и по този начин кърмех облегната в седнала позиция, а не полулегнала. Също така имах голяма полза от една допълнителна възглавница, която подлагах под бебето или под ръката, с която я държах, а през нощта я слагах между коленете си.

Тази сутрин си имах вече и компания в реанимацията. След като свърши операцията на съседката ми по легло, й дадоха бебето почти веднага, още беше повито с пелена. Подаваха й го както беше легнала, после й го връщаха в легълцето. На мен ми стана малко кофти, че предния ден не ми я бяха дали Дидето, но както и да е. Също и противеречивите съвети от различните акушерки ми се видяха объркващи – една казва дръж само 10-15 минути, друга – колкото иска…

Следобяда ме преместиха в двойна стая, но първата нощ отново бях сама. Което пак беше добре дошло за мен, защото се чудех как ще изкараме първата нощ двечките. Нощта мина сравнително добре. Вечерта помолих да ми покажат как се сменя памперс и се престраших за първи път да го сменя сама. Във всяка стая има мивка, памперси и дюшече,  а към легълцето слагат по една пелена, с която се бърше дупето на бебето след измиване. Показаха ми как да я измия и как да сложа памперса. Първият път много ме беше страх как да я хвана, как да я държа, но се справихме. Е, оказа се, че съм го сложила наобратно, но кой ти гледа Третата вече Дидето успя да ми наака нощницата, та посред нощ се наложи да пера и нея и пелената. От тогава май си й остана този навик да ни нааква.

Относно грижата за бебетата има два варианта – да са през цялото време с майката, или пък да ги вземат за през нощта, ако на майката й е трудно сама. Аз предпочетох да си е с мен. Също така акушерките минават да питат дали бебето има нужда да му се смени памперса или нещо друго, но аз след втория ден сама се справях с тази задача. Към 9 часа сутринта ги вземаха за къпане, после ги връщаха за кърмене, едни такива чистички и с леко влажни косици.

Свиждането беше от 16:30 до 17:30 ч. През това време бебетата ги отнасяха в стаичката им, а след като посетителите си тръгнат, миеха пода и пускаха една анти-бактериална лампа.

Акушерките, сестрите, санитарките бяха изключително любезни, отзивчиви, усмихнати и мили. При всяко натискане на бутончето идваха и помагаха за каквото ги помолиш, без да се мръщят. Много ми хареса, че имаше една, която се обръщаше към пациентките с „мило”. Лоша дума или упрек за нещо не съм чула.

Визитацията минаваше към 10-10:30 ч. сутринта и към 20-20:30 ч. вечерта. Нямаше такива команди от рода на „сваляй гащите” или тем подобни. Ако бебето беше на ръце, търпеливо изчакваха да я оставя в легълцето и да се наместя обратно на моето легло.

Тъй като бях пуснала вече газове, нещо много важно, както се оказа, ми донесоха кисело мляко за закуска. Само дето от непрекъснатото кърмене, успях да го изям едва на обяд. Тогава пък ми донесоха крем супа. Вечерта – картофени кюфтета, на следващия ден – пиле фрикасе май и още нещо, не помня какво беше точно, а последния ден – вече можех да избирам от меню. Храната като цяло беше много хубава. Съквартирантката ми, обаче, нямаше късмет – на третия ден още не беше пуснала газове, а умираше от глад и корема й се беше подул. Наложи се да й сложат инжекция и чак тогава й дадоха да яде…

Д-р Бейлерян дойде да ме види и да ме посъветва за някои неща на третия ден. За кърмата ми каза да пия неограничено количество вода и сокове – по 3 л на ден. Мисля, че това доста помогна

Кърмата ми дойде вечерта на четвъртия ден. Аз до последно се чудех имам ли, нямам ли, но чух, че Дидето започна да преглъща. Питах една акушерка и тя като ми стисна ареолата, се засмя. Понеже Дидето сучеше хубаво през цялото време, гърдите ми не се напълниха, не ги усетих въобще напрегнати. Много добре си се напаснахме с нея.

Бебчето на съквартирантката ми обаче беше по-слабично и немощно и явно не успяваше да суче добре, нейните се напълниха и станаха огромни и твърди. Наложи й се да ползва помпа от болницата. Така че въпроса за помпата е спорен, не се знае ще ти трябва ли или не, но пък винаги може да ти донесат или дадат.

Аз бях в обикновена стая, но има и VIP отделение. VIP стаите са в отделен коридор, където е по-усамотено и спокойно. Иначе моята стая беше точно срещу родилна и се чуваха виковете на раждащите жени. След операцията VIP пациентките ги водят направо в стаята им, а не в реанимация, което си е доста голям плюс според мен, защото можеш да си починеш по-пълноценно. Освен това там можеш да имаш придружител, който да ти подава бебето по всяко време, а не както аз се мъчех с триста зора да ставам и да лягам. Но пък си мисля, че по този начин по-бързо се възстанових, само първите три дни е трудно, после вече малко по малко стават по-лесни движенията. Нямаше да е зле, ако имаше някакъв колан или нещо, за което да се хващаш, докато ставаш. Също обръщането от една страна на друга от начало ми беше доста трудно, придърпвах се за чаршафа и се гънех като червей

От позицията, в която стоиш, за да кърмиш, ми се схванаха ужасно раменете и врата. Докато се усетя да използвам възглавници, вече беше прекалено късно, на втората сутрин като се събудих, сълзите сами се стичаха по бузите ми от болка. Обрах всички възглавници и одеала наоколо, но единственото, което облекчаваше, беше масаж. Само дето нямаше кой да ми го прави, освен по време на свиждането.

На четвъртия ден ми махнаха превръзката и ми казаха, че може да се изкъпя. Трябваше да почиствам раната с марля, напоена със спирт. Все още не можех да я видя, заради коремчето, което изглеждаше като в 6тия месец и си мислех, че разреза изглежда ужасно. По-късно, когато вече успях да го видя, се изненадах доста приятно – беше много равен и съвсем приличен, дълъг около 15 сантиметра.

Очаквах да ми тече много силно и да се изцапам, но като цяло се справих само с две нощници (спомням си, че една жена ми беше препоръчала да си взема 7!). Също така не се и потях особено, а пък понеже и кърмата ми си дойде съвсем нормално, нито ползвах подплънките, нито имах някаквуи течове. Само ходех по малка нужда изключително често, но явно наиситна съм задържала доста течности по време на бременността, защото оставих 10 кг в болницата.

Като съвет мога да кажа, че е много е хубаво да използваш всеки един момент за сън, когато бебето спи и когато не идват разни хора за всевъзможни неща в стаята. А такива идваха доста често – да ти мерят температурата, санитарките да изчистят стаята, детските акушерки да попитат как е бебето, после да вземат бебето за къпане, лекарите – на визитация, педиатър идва да ти каже как е наддало бебето за деня, носят храната, после отсервират, после имаше един период на почивка, после пак храна, пак отсервиране, пак детските акушерки, диетоложката идваше да назначава менюто за следващия ден, разни хора идваха с разни анкети, за болничния идваха да питат разни неща и т.н. и т.н.

Изписването беше на петия ден. На сутрешната визитация ми казаха, че всичко е наред и могат да ме изписват, след това дойде педиатърката и каза, че и с бебето всичко е наред и ни пускат да си ходим. Обадих се на мъжа ми да идват да ме вземат, после извиках една сестра да облече Дидито с комплекта за изписване, който ми донесоха и слязохме с асансьора долу, където ме чакаха един куп приятели. Аз бях доста ошашавена, но малко по малко се поокопитих и успях да приема поздравленията.

Това е като цяло, не е малко, имам чувството, че доста неща съм пропуснала, но от кога се каня да го напиша този разказ Като заключение мога да кажа, че съм изключително доволна от раждането си в Майчин дом и го препоръчвам с две ръце на всичките си познати. Смятам, че раждането е нещо уникално, което ти се случва толкова рядко в живота, така че е важно да си спокоен, да имаш подкрепа и усмихнати хора около себе си, за да го запомниш с най-добри чувства и да дадеш най-добрия възможен старт на детето си.

Диана се роди на 21.07 в 11:53 минути, тежеше 3550 грама и бе висока 51 см.

Минавам по широка улица, която е превърната в бит пазар. От двете страни са разположени стотици сергии, където се продава всичко, което можеш да си представиш. Разстоянието между сергиите е запълнено с множество хора от различни раси и народности. Тук не може да се кара колело, така че се налага да го бутам.

След това минавам през Osterpark, а после и през Sarphati park. Всички паркове са изключително поддържани, със зелена тревичка и задължително езерце с патици. По поляните са налягали хора, събота следобяд е, правят си пикници и се припичат на слънце.

Минавам през площада, където се намират Rijksmuseum, Van Gogh Museum и Stedelijk Museum. В Амстердам има толкова много музеи, че е невъзможно да посетиш всички – музей на лалетата, музей на мадам Тюсо, на тревата, на модерното изкуство, морски музей, класическо холандско изкуство, исторически, археологически, на секса и на каквото още се сетиш.

Накрая стигам до Vondel park – най-големия парк в Амстердам. Атмосферата и тук е подобна – хора, разпънали одеала по тревата, велосипедите до тях, в казиното има сватба, под моста разни хора пушат трева. На открита сцена има концерт, спирам да послушам малко.

После започва да вали. Не силно, но е неприятно, защото нямам подходящи дрехи. Хората в парка не се трогват от дъжда, никой не хуква да се прибира, само се преместват под дърветата и продължават да пикникуват. Аз също се скривам под едно дърво и чакам да спре. Времето обаче напредва, а аз все още не съм видяла и половината от планираното. Като намалява малко, тръгвам към централната част на града.

Малко преди музея на Ане Франк, накъдето съм се запътила, ми се обаждат познатите от конференцията. Казвам им, че ще се чуем по-късно и точно в този момент ми пада батерията на телефона…

Оказва се, че пред музея има огромна опашка. Не ми се чка толкова и продължавам разходката. Минавам по търговската улица – много магазини, много хора и отново забранено за колела.

Малко по-късно съвсем случайно се озовавам на цветния пазар. Все още ръми леко, а започва и да се смрачава. Сергиите май скоро ще да започнат да затварят и се притеснявам, че няма да ми стигне времето. Все пак успявам да избера няколко магнитчета, лалета и платнена торбичка с надпис „This bag will take you higher“.

Връщам се до музея, опашката е намаляла вече и бързо успявам да вляза. Вътре е по-различно от колкото си го представях, защото няма никакви мебели. В стаите има проектори с филми, които разказват различни части от историята. Отново ми става много мъчно и дори се разплаквам. Спомням си колко бях впечатлена от дневника на Ане и колко ме промени тя. Опитвам се да направя една снимка за спомен, но охраната веднага ме скастря.

От музея излизам доста подтисната. Вече не зная какво да правя и къде да отида. Това, че нямам телефон ужасно ме тормози. Поне дъждът е спрял. Влизам в един специализиран магазин за халюциногенни вещества. Питам за гъби. Продавачът е много любезен, пита ме от къде съм и ми дава брошурка с продуктите. Оказва се, че гъбите са доста скъпи, продават се в порция най-малко за двама, а действието им продължава доста дълго. Освен това не е препоръчително да се изпробват самостоятелно, хубаво е да има някой, който да те наглежда, защото действието може да се прояви по различен начин. Решавам, че не е най-подходящия момент да правя подобно нещо и тихичко се изнизвам от магазина.

Иска ми се да видя квартала на Червените фенери по-тъмно, обаче така и не успявам да го открия. Пък и ме хваща мъничко страх да ходя сама там.

Решавам да се прибера, за да си заредя телефона и да мога да се свържа с компанията, но някъде по това време успявам да се изгубя. Улиците в централната част на Амстердам са доста оплетени и непоследователни. Дори и с карта ми е трудно да се ориентирам и се оказва, че се въртя в кръг. Непрекъснато излизам на площад Дам – сигурно поне три пъти, докато накрая си казвам да се взема в ръце и успявам да тръгна в правилната посока.

За лош късмет, когато пристигам се оказва, че в квартирата няма никого. Няма и как да се свържа, няма къде да си заредя телефона и ми остава единствено да чакам… Напразно се опитвам да си включа телефона и да извадя от там номера на някой от познатите, за да пробвам да звънна от някъде другаде…

За да оползотворя времето тръгвам да се разхождам из квартала. Намирам един единствен магазин, който работи, въпреки че все още е едва 10 часа. Купувам няколко пакета със стропвафели за подаръци. Цените са по-високи от колкото в магазина на летището… Явно хората си ценят труда.

После решавам да изпуша една трева като за последно. Купувам я от една малка будчица и сядам да я изпуша в едно паркче. Странно, но отнов нищо не се получава Е, определено не съм си представяла така последната вечер в Амстердам, но какво да се прави.

Накрая тръгвам да се прибирам по тихите улици с раздрънканото лилаво колело.

Необичаен град, необичайни преживявания. Определно не мога да кажа, че съм се чувствала като стандартна туристка… Не видях червените фенери, не се возих на корабче, не ядох смешни бисквити (а всички ме питаха това). За сметка на това мисля, че го видях и усетих по съвсем различен начин, от вътре някак, непредубедена, потопена презглава в атмосферата и дори леко надрусана от нея
И смятам, че си заслужаваше.

Първа част

Втора част

Трета част

Oh the wind whistles down
The cold dark street tonight
And the people they were dancing to the music vibe
And the boys chase the girls with the curls in their hair
While the shy tormented youth sit way over there
And the songs they get louder
Each one better than before

And you’re singing the songs
Thinking this is the life
And you wake up in the morning and you’re head feels twice the size
Where you gonna go? Where you gonna go?
Where you gonna sleep tonight?

And you’re singing the songs
Thinking this is the life
And you wake up in the morning and you’re head feels twice the size
Where you gonna go? Where you gonna go?
Where you gonna sleep tonight?
Where you gonna sleep tonight?

So you’re heading down the road in your taxi for four
And you’re waiting outside Jimmy’s front door
But nobody’s in and nobody’s home ’til four
So you’re sitting there with nothing to do
Talking about Robert Riger and his motley crew
And where you’re gonna go and where you’re gonna sleep tonight

And you’re singing the songs
Thinking this is the life
And you wake up in the morning and you’re head feels twice the size
Where you gonna go? Where you gonna go?
Where you gonna sleep tonight?

В Бакум ни посрещат организаторите на конференцията. Преди това един услужлив човечец отново се опитва да ни „упъти“ или по-скоро да заблуди. Изобщо забелязвам, че тук хората си умират да упътват заблудени чужденци, но не винаги успяват. Не знам дали го правят нарочно.

От гарата на Бакум до хостела, където сме настанени, е половин час пеша. Организаторите са преценили, че е по-екологично да закарат само багажа ни с кола. Все пак трябва да даваме пример

Градчето е малко и спретнато. Тъй като се намира близо до морето се води морски курорт, но това по нищо не личи. Не знам дали е заради факта, че Северно море не е най-подходящото за плаж, но няма абсолютно никакви признаци за курорт. Няма заведения, няма сергии, няма огромни хотели, няма табели „свободни апартаменти“. Това е просто едно спокойно провинциално градче. Всички къщи са дву- или триетажни в типичния холандски стил. Улиците са поддържани и отново навсякъде има велоалеи. Пред къщите грижливо са оформени живи плетове и дървета подрязани в права линия. Тук-таме в дворовете има украшения от миди, което май е единственото нещо, което напомня за море.

Въпреки че отлично знам къде отиваме, тъй като има разлепени указания по целия път, отново няколко души се опитват да ни упътят. Накрая стигаме до приветлива двуетажна сграда с двор, по средата на който е разпъната голяма червена тента. Там ще се провеждат част от мероприятията. Младежи са насядали и налягали по тревата и се припичат на слънце. Интересно е, че дворът има вход за велосипеди и за автомобили, но не и за пешеходци.

Участниците продължават да пристигат, в двора са струпани купчина куфари и въобще кипи оживление. Регистрираме се и се настаняваме. Стаите са с по 8 легла на два етажа.

Конференцията започва. Впускаме се в едно петдневно приключение, в което почти не ни остава свободно време, а впечатленията са толкова много. Организаторите са ентусиазирани и вдъхновяващи. Облечени са съвсем обикновено, някои дори са боси. Всичко е много непринудено. Участниците са както изключително различни, така и еднакви в убеждението си, че искат и могат да направят нещо, за да променят света. Eнтусиазмът и въодушевлението са заразителни.

Сервират изключително само вегетарианска храна – интересно е, че картофи и ориз почти няма. Но пък има всякакви разнообразни зеленчуци – цвекло, зеле, нахут, тиквички, маруля, както и тофу разбира се. За закуска поднасят мюсли със соево мляко и тънички листчета кашкавал с няколко вида хляб – предимно пълнозърнест и ръжен.

Вечерите минават в обсъждане на случилото се през деня и в дискусии по всякакви теми от глобална значимост. В бара сервират само бира, освен това затварят в 12. Пренасяме се край огнището в другия край на двора, където палим огън. Някой неминуемо вади трева, която се завърта по кръга. Има и китара.

Едната от вечерите има културна програма – участниците от всяка държава представят по нещо типично. Друга вечер има филмови прожекции. После оставаме до късно в малката зала с пианото и пеем. На двора се чува китара.

Отиваме и до плажа с огромни пясъчни дюни, обрасли с трева. Пейзажът е различен от този в България, макар да съдържа същите компоненти. До плажа се стига по асфалтирана пътечка през гората. Отново нищо не напомня, че наблизо има море. По-скоро прилича на много голям парк. На плажа почти няма хора, макар че времето е слънчево и приятно. Освен това никой освен нашата групичка не се пече, а само се разхождат. Водата е мътна от водорасли, но иначе е чиста. Боклуци, разбира се, няма. Не съм си взела бански, защото не очаквах да е толкова топло. Въпреки това решавам, че такова нещо не се пропуска и влизам по бельо

Последният ден пътуваме за Хага, където представяме резултата от работата ни през тези дни. Групата ни е шумна и пъстра и привлича вниманието на костюмираните бизнесмени и политици. Предаваме декларацията на холандските представители, които ще я представят на европейските си колеги и оставаме с убеждението, че те наистина ще ни обърнат внимание…

< Първа част

< Втора част

Четвърта част >

Докато чакам, на съседната пейка се настанява група младежи, единият свири на китара, а другите пеят на непознат за мен език. Не знам защо, но се чувствам едновременно свободна и леко притеснена, че съм on my own в този толкова чудат град, с необикновени навици и привички, един съвсем различен, свободен, толерантен град. Може би ме е страх, че е прекалено свободен, не съм свикнала с толкова много свобода.

Neumarkt е място за срещи, до колкото разбирам. Хората идват до тук с велосипеди от кварталите, в които живеят, и ги заключват някъде наоколо, където намерят свободно място. Използват всяко възможно местенце, където може да се закачи верига. Има много стоянки, но явно и те не достигат. Понякога се налага да си паркираш колелото ня няколко пресечки от центъра Веригите, с които ги заключват, са дебели и тежки. Казват, че много се краде и затова. Много се притеснявам, когато се налага да оставям колелото някъде, защото не е мое.

Пристигат А и приятеля й, оставяме колелата и тръгваме на кратка разходка. А работи и учи тук. Отиваме в едно кафене на няколко пресечки от Neumarkt. Сядаме на една тераса в изглед към река Амстел. А и приятелят и пият бяла бира с лимон – някаква много лека и светла местна бира, особено подходяща за лятото. Аз си поръчвам нещо по-тъмно – белгийска Chimay – страшно ми харесва. Оставам с впечаление, че в Холандия белгийската бира е повече на почит, сякаш я имат за по-луксозна. Иначе основно се предлага Хайнекен, Амстел и бяла бира. Когато по-късно опитах и местния Хайнекен, ми се видя, че няма почти никаква разлика от този, който пием в България.

Искам да опитам някой местен специалитет, но научавам, че холандската традиционна кухня е отчайващо скучна. В което успявам да се убедя и лично по-късно. Закусват тъничко листче жълто сирене с дупки (вид кашкавал по нашеснки) между две огромни филии хляб. Киселото зеле е на особена почит тук, само че не е точно като нашето, а доста по-малко кисело и леко блудкаво. Други често употребявани зеленчуци са картофите и червеното цвекло. От месните ястия популярни са едни малки кюфтенца, анречени bitterballen. Ядох страхотни печени ребърца със сос, но тов определено не е холаднско ястие. Иначе тук смятат и пържените картофи с кетчуп за традиционна кухня…

Имаме известно време преди да започне финала (на европейското), а на мен ми е любопитно да видя улицата на Червените фенери. Както разбирам, предстои голяма част от заведенията на тази улица да бъдат затворени. Докато е светло, атмосферата не се усеща толкова много, защото фенерите не са запалени. Въпреки това има прозорци на първите етажи на къщите, зад които стоят оскъдно облечени жени в различни предизвикателни пози. От време на време някой мъж си избира прозорче и влиза в къщата. Перденцата се спускат. Забранено е да се снима, но аз се правя, че снимам общ план на улицата, заедно с канала. Никой не ми прави забележка, което е хубаво

Минаваме през площад Дам – най-големия площад в Амстердам, където се намира Кралския дворец. По средата на площада е Националният паметник, на стълбите му, подобно на Piccadilly Circus в Лондон, са насядали много младежи с вид на туристи. Наоколо е доста мръсно. Въобще забелязвам, че туристическите забележителности са доста пострадали от нашествието на туристите. Местните хора сигурно ненавиждат централната част на града си.

Минаваме и през китайския квартал, който е типичен за всеки голям град от такъв тип. Тук естествено има много китайски ресторанти, магазини, дори храм.

Продължаваме по уличките край безкрайните канали и стигаме до Leidseplein. Тук е културната част на града – театри, кина, улични музиканти. За съжаление видяхме само един акордеонист, който свиреше ужасно фалшиво.

В едно вътрешно дворче, заобиколено от красиви старовремски сгради (не че тук всички не са такива) се намира и заведението, където ще гледаме мача. Наоколо са насядали групи испанци и германци. Като цяло финалът минава доста спокойно, а накрая няма изблици на радост или гняв.

Интересно е, че часът е вече 11pm, а все още е светло. През лятото слънцето залязва много късно тук. Тръгвам да се прибирам към Indische Buurt. Намира се на половин час път с колело от центъра. С автобус е в трета зона и струва 2.40 евро. Внимателно проверявам по картата от къде трябва да мина. Спирам на всяко кръстовище и се чудя как ли изглеждам от страни. Главните улици са широки и удивително, но нямат никакви дупки. В дясната част на всяко платно има велосипедна алея от червени плочки (а не боя, която се измива за един сезон). Там, където няма алеи, което е доста рядко, се кара по улицата. Велосипедистите, естествено, имат предимство пред всички. Забелязвам, че на места – предимно при по-малките вътрешни улички, тротоарите са по-широки от колкото самата улица.

Улиците тук като че ли са направени от друг тип асфалт – черен, лъскав и качествен. Не знам, но имам чувството, че в България използват някакъв долнопробен, сив и скапан асфалт, създаден нарочно да се надупчи след първия сняг. При всички случаи само по една снимка на асфалта на една улица можеш да кажеш дали се намира в Западна Европа или в България.

Карам по улиците на Амстердам и постепенно се смрачава все повече. Няма нито много коли, нито пешеходци или велосипедисти, въпреки сравнително ранния час. Не ми се прибира толкова рано и започвам да съжалявам, че не съм се уговорила с никого да излезем някъде.

В ума ми някак се промъква мисълта, че искам да пуша трева. Защо да изпускам възможността Спирам пред първия coffee shop, който ми се изпречва на пътя. Вътре е тъмно, задимено и се чувствам леко неловко. Без да се оглеждам, отивам направо на бара и питам чернокожата барманка за цигара. Каква цигара, пита ме тя – обикновена или трева. Тук на тревата казват weed, продават и хаш (хашиш). Вземам една дебеличка цигара в пластмасово прозрачно контейнерче, в долния край усукана, и се изнасям скорострелно. Някак ме преследва усещането, че правя нещо незаконно и се налага да се успокоявам, че всичко е нред. Като за капак, в момента, в който излизам от coffee shop-a, се задават двама полицаи. Разминавам се безпрепятствено с тях и вътрешно се смея на себе си.

Прибирам се в романтичната кооперация. фи пише диплоната си работа, така че решавам да не я безпокоя. Излизам на терасата и сядам на старото диванче. Вдишвам дълбоко и задържам, както си му е реда. Пушила съм и преди трева, но никога не ме е хващало. Не и по начина, по който съм виждала да хваща други хора. Първият път беше като студентка, но само две-три дръпвания. Нищо не се случи. Вторият път – пак така. Третият път с беше съвсем целенасочено – един приятел беше решил да ме напуши. Определено не успя, той самия се напуши ужасно много, а аз през цялото време си мислех, че се шегува и ми прави номер.

Седя си на терасата и чакам да се случи нещо особено. Е, не се случва. Главата ми се замайва леко, все едно съм пила малко повече алкохол, но само толкова. Нито ми е смешно, нито блажено отпуснато. Единственото по-необичайно, което забелязвам е, че в един момент ми изниква мисълта, че една стирка, която е подпряна на парапета, е стълба към небето. Бързо изгасям цигарата и се прибирам вътре, за да не ми мине някоя по-откачена мисъл.

На другия ден трябва да стана рано и да пътувам за Бакум, където е конференцията.

< Първа част

Трета част >

Четвърта част >

Летя от втори терминал. Имам електронен билет и не разполагам с международен паспорт, така че малко се притеснявам дали всичко ще е наред. Чеквам се само с лична карта и минавам в графата EU citizens. Проверката на багажа минава много бързо, после и митницата. Никой не ми иска абсолютно нищо друго. Все още не мога да осъзная факта, че е възможно да пресичаш граници само с лична карта…

В 5 без 10 вече съм в чакалнята. Чета си материалите, след малко пристига и С., с когото ще пътуваме заедно. Самолетът закъснява. Качваме се чак в 7 и половина.

Излитаме. Затягам колана, мъничко се притеснявам, отлепяме от земята. Снимам облаци през цялото време. Всъщност през половината. Другата половина поспивам малко, но имам чувството, че е само за миг. Полетът е много спокоен и удивително кратък.

Холандия отгоре. Подредени зелени карета с вятърни централи, после улици, сгради и канали.

Кацаме на Schiphol (чете се Схипхол, както научавам малко преди пътуването). Летището е огромно. За да си вземем багажа вървим 15 минути по забързани хоризонтални пътеки. Купуваме си карти на града и билети за влака до Централна гара и след още 15 минути сме в Амстердам!

До гарата за добре дошли ни посрещат група румънски улични музиканти с версия на „Кой не знае Дулсинея“. Гарата е много красива стара сграда с кули като катедрала. Лутам се известно време докато намеря спирката на 22 – толкова много спирки има около гарата. Двама души ме упътват на английски.

Първото ми впечатление от Амстердам са купчините колела, които са паркирани на всяко възможно място. Карат всякакви хора – млади, стари, официално облечени, с токчета, с кошове за деца, за кучета, за багаж.

В автобуса съобщават имената на спирките, има и светлинно табло. От начало се обърквам с произношението и ми се струва, че това, което пише, съвсем не е това, което произнасят. Малко по-късно всичко си идва на мястото – ej се чете ай, au – ой, ui – ау

Слизам на търсената спирка и след малко Ф. идва да ме посрещне. Тя живее на прекрасно място – на последния етаж на романтична кооперация, която няма нищо общо с нашенските. Стаите са боядисани в свежи цветове, има огромна тераса с чудати цветя и треви. Прилича на малък двор. Терасата гледа към вътрешен двор с много зеленина. Пеят птици. От отсрещната страна също има тераси, но те някак си не ме притесняват. Много е приятно да пиеш чай на старото диванче на припек…

Ф. веднага ми намира колело и мечтата ми да карам в Амстердам се сбъдва много бързо. Колелото е старичко и пораздрънкано, но ми пасва веднага, все едно само него съм карала. Тук велосипедите са предимно градски – с тънки гуми и извити ръкохватки, предимно старички, очукани, ожулени, но издръжливи. Велосипедистите изглеждат така все едно са се сраснали с колелата си, толкова уверени, с изправена стойка и интересни техники за качване и слизане. Всички карат доста бързо – все пак те не се разхождат, те отиват някъде. По алеите звънят постоянно със звънчетата. Колелата имат предимство и пред пешеходци, и пред автомобили. Карането в Амстердам е невероятно удобно, лесно и интуитивно. След 10 минути вече имам чувството, че съм го правила от както се помня. Това е обетования град на велосипедистите.

Отиваме до Tropenmuseum. Там се срещаме с Ж., Й, и С. Ж. и С. си вземат колела под наем и поемаме към Централна гара. От там с ферибот преминаваме в северната част на Амстердам. Интересно е, че фериботът е безплатен, защото мост, който да свързва двете части на града, няма. Освен пешеходци и велосипедисти, превозва и мотористи, както и малки автомобили.

Караме покрай един от каналите. Всичко наоколо е невероятно зелено, спокойно и чисто. И плоско като тепсия. Най-високата точка в Холандия е 300 м. Точно поради тази причина и велосипедът е станал толкова популярене. По поляните пасат коне и крави, а от време на време се виждат вятърни централи. Няма нито един боклук – найлонова торбичка или пластмасова опаковка.

Покрай канала има лодки и корабчета, в които живеят хора. Опънали са прането по мачтите и въжетата, извадили са люлеещи столове на палубите, припичат се на приятното следобедно слънце и разговарят.

Аз съм обзета от неудържима мания да снимам всички къщи, които попаднат пред погледа ми – толкова са спретнати и симпатични. Не е лесно да караш и да снимаш и тъй като спирам, се налага постоянно да догонвам спътниците си.

Стигаме до крайната си цел – посетителски център, който представя някои типични за холандската провинция неща. Край дъврената сграда са наредени огромно количество гумени ботуши. Сигурно провинцията не е толкова приветливо място, когато вали. Сред местните забележителности са вятърните мелници, правенето на торф с помощта на всеизвестните холандски обувки и една въртяща се карта на местността с означения на видовете растителност. За съжаление всичко е на холандски и не успявам да разбера много.

Сядаме на дървените пейки и хапваме ябълки и стропвафели. Стропвафелите са едни от най-популярните местни сладки – представляват две половинки пресовани вафлени трохи, слепени с карамелов сироп. Ужасно са вкусни и не съветвам никого да ги пробва, ако няма воля да се пребори с пристрастяването към тях. Продават ги и в България – виждала съм ги в Пикадили и в Била.

Яхваме отново велосипедите и се връщаме обратно в града. Всички останали се прибират, а аз съм жадна за още и още впечатления от този необикновен град. Отивам до площад Neumarkt, където се намира най-големия пазар за антикварни предмети и сувенири – нещо като нашия пред Александър Невски в София или синьото пазарче във Варна. Само че малко по-голям. Тъкмо го прибират – чевръсто хвърлят дървените греди, от които са сглобени сергиите, в камиони и след малко площадът е съвсем, съвсем празен. Само боклуците показват, че през деня тук е било пълно с туристи.

Сядам на една пейка от тъмен мрамор и се оглеждам наоколо…

Втора част >

Трета част >

Четвърта част >

поляната, пейките
усмивките, смеха
ентусиазма

зелените борове стражи
завой след завой
100 километра и една свещ
тишината в селото
пожълтелите череши в дворовете на къщите
златната църква
приказните дървета от Шипченския проход
вихъра от листа пред колата

нощната разходка, тъмния път
светлината на челниците
ясното небе и звездите

ранното ставане
тишината
мириса на умиращи листа
меката слънчева светлина
сухите жълти треви
листата, които шумолят под краката ми
пъстрите жълти, червени, оранжеви дървета

топлото слънце на поляната
калинките на зелената трева
цветния, ярък шипков храст

и мекици с мармалад за закуска