Broken

Каквото е било, било е, казват… Не можеш да промениш миналото.

Дори да се опиташ да продължиш по същия начин, да се преструваш, че нищо не се е случило, отношенията с този човек винаги си остават на едно по-различно ниво. Случилото се винаги остава като огромна пукнатина върху бяла, порцеланова ваза, която е била счупена и след това залепена. На пръв поглед изглежда същата, но пукнатината винаги привлича вниманието.

Жалкото е, че по този начин губиш хора, с които при други обстоятелства, бихте могли да бъдете много добри приятели.

Бих могла и да си мисля, че не е заради това, което се е случило, а че просто хората се променят. В един момент имаш едни приоритети, после започваш нова работа, местиш се в друг град, запознаваш се с нови хора и животът ти се обръща на 180 градуса.

Би могло и да е това, нали?

И аз бих могла да искам моите 10 минути. Но не ги искам вече. Защото пукнатината винаги ще е пред очите ми…

Пухче

Това е Пух. Нашето котенце. Малката ми дивачка

Никога до сега не съм имала котка вкъщи и от начало ми беше много странно. Първите дни постоянно се оглеждах къде е и какво прави.

Сега й се радвам и много обичам да я гушкам и да я стискам, но тя, като всяка уважаваща себе си котка, е много своенравна и идва при мен само когато си реши. Винаги гледа с големи ококорени очи. Като се прибирам, ме посреща пред вратата, тръшка се по гръб с вирнати крачка и чака да я погаля. После започва да беснее из цялата къща, а като се измори ляга да спи с протегнати лапички на любимия си стол или на облегалката на дивана. Вече надра всички тапети и пердето в дневната, но… какво да я правиш… Всъщност други пакости не прави, даже бих казала, че е доста кротка котка

Fading

Притеснявам се, че оставям нещата, които ми се случват напоследък – чувствата, емоциите, мислите – да изтлеят малко по малко. Без да успея да оставя някакъв отпечатък някъде, нещо, което после ще ми напомни как съм се чувствала точно в този момент. Защото спомените избледняват…