Чета думите и всяка една е точно на мястото си… Не знам защо и как се получава така, но ти благодаря за това стихотворение и за всички останали…
Мога да забравя, мога и да помня.
Мога да заплача или да се смея!
Мога да подмина или да си спомня,
че е нужно да „умра“, за да живея.
Мога да обичам или пък да мразя,
да прегръщам от любов, от болка или двете…
Мога да ти дам, но мога и да пазя,
ураганът, който ме помете.
Относително е… или не е?
Нелогично е, но аз съм нелогична.
Истина ли е, че има край небето и къде е?
Как да стана кротка и прилична?
Мога ли да спра да се усмихвам?
Отговорът може би е: „Мога!“, ала не е…
Мога ли, когато ме боли да не притихвам?
Мога, щом усмихната живея!
