Денят бе мрачен, а морето – мътно,
калинките се раждаха на пясъка,
пълзяха безполезно и наникъде,
и падаха в изровените стъпки…
Небето се опитваше да плаче,
да се отърси от неназована мъка…
И тихо, неповикани от никого,
калинките умираха в съня си…
март 10, 2008 в 11:43 am |
Какъв е поводът за написването му? Всички знаем, че не калинките, а морските костенурки се раждат на пясъка…
март 10, 2008 в 2:14 pm |
Много съжалявам, че не си носех този ден фотоапарата – целия плаж беше осеян с калинки… Беше като от някаква мрачна приказка… Чудя се от къде ли са се взели… Може и да не са се родили на плажа, но в поезията всичко е позволено
март 13, 2008 в 7:55 am |
Прекрасно е.
Красиво, нежно, изразително. Не знаех, че си и поетеса, ей. 