Urban Behaviour

Тази сутрин прочетох размислите на esanmor за неволите на пешеходците. Започнах да й пиша коментар, но той стана прекалено дълъг и реших направо да го публикувам като отделен пост. Това ми е много болна тема и всеки път като се замисля, ми става много тъжно и тягостно.

Никак не ни е лесно на нас, хората, които не притежаваме личен автомобил. Ни като (се опитваш да) пресичаш, ни като (се опитваш да) вървиш по тротоарите пълни с паркирали коли. Но това е само едната страна на проблема. Защото пешеходците се ядосват на шофьорите, а шофьорите – на пешеходците (че и на велосипедистите), а всъщност се получава така, че никой не спазва правилата, които е длъжен да спазва, и винаги всеки се оправдава с другите. Винаги са виновни някакви непреодолими сили извън нас и никой никога не се замисля, че може да промени нещо малко в себе си като начало. Например – да направи път на пешеходец на пешеходна пътека или да не пресича на червено, пред гумите на някой паникьосан шофьор, който едва е успял да спре в последния момент…

Но за пешеходците е още по-неприятно, защото са принудени да понасят и други неволи. В автобусите например… Иска ми се тия два часа, през които придвижвам всеки ден, някак да ги няма – ако можеше да се телепортирам направо… но уви… Знам, че и ако си купя кола, няма да реша проблемите – даже ще си създам нови.

Много се надявам да се променят нагласите – защото това е най-важното според мен – а не че държавата не правела достатъчно – например не глобявала достатъчно нарушителите или пък не чистела достатъчно след тези, които си изхвърлят боклука, където им падне. А какво би било, ако просто имаше по-малко нарушения или по-малко боклук?

Вчера гледах снимки от Амстердам – излъчваха една съвсем друга атмосфера и така ми се прииска да живея някъде в чужбина… Защото тук се налага непрекъснато да се абстрахирам от грозотата, която ме обгражда. Налага се да се правя, че не забелязвам грубиянското поведение, простащината, калта и лайната по улиците. Налага ми се да се правя, че ме няма там, където съм, и да си представям, че съм някъде другаде.

Не искам да живея така…

Протести до дупка?

Днес не бях на протест. Честно да си призная – чувствам се ужасно изморена. Може би е от зимата… А може би е заради това, че не виждам вече смисъл и нямам сили да се боря с вятърни мелници. Нима е необходимо да се протестира за всяко дори и най-малко нещо? Против застрояването, против замърсяването, против изоставянето на невинни деца на произвола, против избиването на тюлени, бели мечки и какво ли още не… Нима човек ежедневно трябва да се бори за каквото и да е, защото иначе няма да получи и трошичка дори от най-елементарното?

И още – нима единствено хората от София успяват да се организират? Наистина се надявам и се моля някой да е забелязал и чул техния протест, защото ако не са те, явно дори и толкова организация няма да има. Болно ми е, болно и срамно, че никъде освен в София, не успяват да се организират повече от двадесет човека. Но дори и когато успяхме да се организираме тук – никой не дойде да отрази протеста, понеже не било интересно, не било в подходящото време и т.н. Дойдоха единствено когато имаше призив да се поставят камъни и тухли и полицаите се бяха паникьосали. Тогава ни попитаха какво възнамеряваме да правим и като им обяснихме, че само ще си протестираме мирно и кротно, ни оставиха и продължиха да ни наблюдават от отсрещния тротоар.

Нима е необходимо да се случи нещо наистина стряскащо и ужасяващо, за да се промени каквото и да е било у нас?

В момента наистина нямам сили да протестирам за каквото и да било. Ще се опитам единствено да давам добър пример сред хората, с които общувам – дано все някаква полза да има от това.

А ти спазваш ли правилата?

Много често ми се случва докато чакам на светофара на червено и няма автомобили в едната лента, или пък автомобилите са още далеч, край мен да минават поне няколко човека, да спират по средата на платното или пък да притичват пред автомобила, чийто шофьор сигурно прави доста неласкави забележки по техен адрес. От няколко години насам никога не съм си позволявала да пресичам на червено. Всъщност и преди това не си позволявах, но веднъж пресякох на светофара до Морската градина, тъй като не се виждаха никакви коли в радиус доста метри, а освен това този светофар ми се вижда доста безмислен. Въпросът е там, че отсреща стояха баба и малко момиченце, което също искаше да пресича вече, но баба му каза „Не може сега, червено е.“. А момиченцето отвърна - „Ами какичката защо може?“. Ето защо от тогава предпочитам да давам добър пример.

Не обичам да правя генерални изводи от рода на „българите са …“, но струва ми се, че е направо доказан факт, че българите имат ясно изразен афинитет към нарушаване на правилата. У нас не се смята, че те улесняват живота ни, а че са „само за балъците“. Дори, често се гледа на хората от други националности с лека насмешка, и даже презрение, за това че спазват правилата, че са „праволинейни“ и едва ли не „коне с капаци“.

Нарушенията важат в еднаква степен за каквато и сфера да се сетиш - правилата за обществен ред, правилата за движение, правилата за правопис, правилата на работното място и още мнооого други… „Айде бе някакви си там ще ми казват какво да правя и как да си живея живота, аз си знам най-добре“ е дежурната реплика. Или пък нещо от рода на „Ми другите като нарушават и аз ще нарушавам, няма да оставя да ме правят на балък, я“. Най-демотивиращото от всичко е, че дори някой да има желание да бъде примерен, ще се намерят поне петима, които пред очите му да се направят на три и половина и никой да не им каже и копче.

В крайна сметка все още не мога да си отговоря конкретно на въпроса дали проблемът е в манталитета или просто няма кой да санкционира и затова всеки си прави каквото иска. Въпреки че доста чужденци си позволяват в България да правят неща, за които не биха си и помислили в родните държави, все ми се струва, че тези хора просто имат съвсем различен начин на мислене…

Rat race

Its a maze for rats to try
Its a race, a race for rats
A race for rats to die

В крайна сметка не сме ли всички слуги на заплатите си… Колко от хората могат да си позволят да не работят или да работят за себе си. В случая въобще не говоря за това да работиш нещо, което ти е неприятно.

Не, точно обратното – работиш страхотна работа, но въпреки това всяка секундичка от 9 до 6 е изпълнена до последно с неща, които трябва да свършиш. Работата те удовлетворява, но усещаш как започва да те поглъща малко по малко като октопод с многобройни пипала. Сутрин, докато се возиш в автобуса, си прехвърляш наум най-спешните задачи за деня, вечер, докато се прибираш, правиш разбор на деня и си мислиш кое е могло да стане по друг начин. През целия ден ти се обаждат или ти пишат, или се срещаш с хора, които зависят или разчитат на теб. Раздаваш напътствия, препоръки, забележки, и може би от време навреме по някоя случайна усмивка… А вечер си толкова уморен, че не ти се излиза, не ти се говори, не ти се пише, не ти се гледа, не ти се занимава с нищо…

Дори и при най-голямата убеденост, че това, което правиш има смисъл и полза, се прокрадва мисълта „защо“. Необходимо ли е да живеем на толкова бързи обороти, че да не ни остава време да се полюбуваме на пейзажа по пътя?

п.с. Някой знае ли в каква връзка се споменава Maggie’s Farm в песента?

Апокалипсис сега

Чудя се как  още не са обявили бедствено положение във Варна. Да не би всичко да е плод на моето въображение??

Едва сега се свестих и успях да осъзная какво се случва… А то никак не е весело и може би е по-добре да не си го бях спомняла…..

Шефът се обади към 5 и половина и каза, че е попаднал в задръстване, стои вече час и половина там  на път от центъра към кварталите и да се прибираме кой както може.

Може би грешката е моя, че реших да отида на спирката, където обикновено чакам тролей, а може би навсякъде да съм имала еднакви (нулеви) шансове. След двайсетина минути чакане на Нептун, прецених, че няма никакъв смисъл и драснах нагоре към Лятно кино Тракия, за да мога да хвана 118 или 14…

Фактите сочат, че от 16:55 до 17:40 не дойде нито един автобус. В 17:45  мина един 48, на който с най-голямо удоволствие бих се качила, въпреки че не знаех къде точно отиваше, но уви, не успях да се натъпча вътре, защото нямаше никакво място…

Започнах да се оглеждам за такси, но в момента в който тръгнах да звъня, батерията на телефона ми падна… Отстъпих място в едно такси на една лелка, която отиваше към дом Младост. Тя разправяше през цялото време как отишла да храни кучето на шефката си и как съжалява, че е излязла в това време… Някъде по това време започнаха да тряскат светкавици и гръмотевици, малко преди да се осъзная какво става помислих, че някой снима с фотоапарат…

Без много-много да му мисля, успях да се вредя в следващото такси, макар всъщност да го беше извикал някой друг.

Таксиметровият шофьор беше много силен-вилен, до момента в който му се скъса веригата на едната гума. Това стана малко преди Пикадили Младост. После каза, че ще ни остава на кръстовището и ще се прибира, щото работата е на зле.

Слязохме и се спогледахме многозначително с момчетата, с които пътувахме в таксито… В следващия момент купувахме бутилка ром от Пикадили. Тръгнахме пеша по Сливница и май се оказа, че бяхме избрали вярното решение. По пътя задминахме доволно количество закъсали автобуси, както и доста такива, които все още се опитваха да се движат… Минаха и два нещастни снегорина. На бензиностанцията на Star Power имаше поне три, които стояха и си почиваха. По радиото в таксито водещият беше съобщил, че гневни граждани са се обадили по повода…

С момчетата си допаднахме и си прекарахме доста добре по пътя. Ако някога някой от тях прочете това, искам да им кажа – Иване, Мартине – да сте живи и здрави, че бяхте с мен в това преживяване И най-вече че се сетихте за рома Не че после не ми излезе през носа, но добре че беше милото да ми носи съдинки да драйфам….

Как съм се прибрала почти нямам спомен… Малко след комина имам някакви проблясъци, че се мятках в снега и крещях, ама дано никой да не ме е видял/чул…

Като си влязох вкъщи хвърлих палтото, шапката и ръкавиците, които вече бяха прогизнали от снега, и се свих до парното… После съм правила и други неща, ама добре че имаше кой да ми разправя….

Такива ми ти работи…. А аз мислех, че The Day After Tomorrow няма да се случи в близките поне 15 години….

another year over and a new one has just begun

Тази година не беше толкова драматична, колкото миналата, но въпреки това се случиха доста неща…

Работих…
Танцувах..
Сънувах…
Пътувах…
Смях се…
Вървях…
Обичах…
Избирах…
Писах…
Снимах…
Бях…

Работих усилено и нещата отново се промениха. Само времето ще покаже дали е било за добро…

Танцувах разпалено и всеотдайно… макар това вече да не е така. Не ми се искаше нещата да свършват по този начин…

Сънувах, мечтах, копнях… Имах няколко хлътвания в различни посоки… може би се излекувах от едно… а може би не съвсем…

Пътувах много… Най-после успях да пътувам, така както аз искам  – без много планове, без очаквания, с много впечатления, емоции и смях… За съжаление това вече няма да повтори. Не и със същите хора, не и по същия начин…

Вървях много – и в буквалния, и в преносния смисъл. Видях света от необичайна гледна точка. Поставих на изпитание възможностите си и успях.

Участвах в протести, садих дръвчета, почиствах паркове и градини. Организирах кампания.
Намерих нови приятели и нови хора, които споделят идеите и мечтите ми…

Направих си собствен блог, чрез който намерих още нови приятели и съмишленици.
Прочетох доста книги.
Направих някои страхотни снимки и още повече се запалих по фотографията.

Присъствах на няколко сватби, както и на няколко погребения…

Открих неща за хората, които познавам, които не съм знаела досега.

Правих много избори, някои от тях никак леки при това…

Започнах да правя много неща, които смятам за правилни, без да се притеснявам какво ще си кажат другите.

Започнах да правя каквото зависи от мен, без да се отчайвам, че съм сама.

Научих се да бъда самоуверена – нещо, към което съм се стремила от както се помня… Научих се да не ме е страх да отстоявам мнението си, да знам какво искам, към какво се стремя и как да го постигна.

Научих се да бъда себе си, да вярвам в себе си, да не се отказвам от мечтите си.

Хубава година беше.

dream

It’s good to touch you. Yes, it feels good. It is so nice to lean my head  to your head, to whisper to your ear, to put my hand  on your arm and on your shoulder.

It is so sweet  when you put your arms  around my waist or touch my naked shoulders, pretending that you just want to tell me something.

Most of all  I love to feel the newly-grown beard on your cheeks and the sight of your  lips. Or maybe most of all I love the sound of your laugh.

Yes, I know it is useless… It is a pain that will never go away. I must learn to live with it.

I wish I knew how to end this. I wish I could…

I know it is stupid… And yet, I’d give a lot for just a few of those moments with you…